Рюъл се обърна към брат си:
— Ти свърши своята част от работата. Сега вече аз сам ще доизкарам номера. Защо не се прибереш в хотела и не ме изчакаш там?
— Може да ти потрябвам.
— Ами, бродил съм из тази част на света къде-къде по-дълго от тебе. Зная как да…
— Ще видим.
— Обещавам ти, че няма да се оставя Абдар да нахрани крокодилите с мене.
Йън не отговори.
— Добре де, остани тогава, но искам аз да говоря. Нещо ми подсказва, че между Абдар и мене няма да възникнат проблеми и ще се разберем.
— Аз съм по-възрастният. Редно е аз да изложа молбата ни.
„Мили боже! Та той говори напълно сериозно!“ — помисли си Рюъл. Йън не разбира, че техните седем години разлика изобщо нямат никакво значение! Животът на Йън в Гленкларън бе текъл в спокойни води, докато около Рюъл бушуваха вихри, сякаш се намираше в самото око на бурята…
Рюъл неволно прокара пръст по златния кинжал на фигурата.
— Желая ви добър ден, господа! Виждам, възхищавате се от моята скулптура! Не е ли прекрасна?
Йън и Рюъл се обърнаха едновременно. В залата се бе появил индус с дълъг до коленете тъмносин копринен жакет, бял копринен панталон и бял тюрбан. Висок и строен, той тръгна припряно към тях по излъсканата мозайка.
— Много съм горд с моята богиня. Извънредно ми е скъпа. — Мъжът застана пред тях. — Аз съм Абдар Савистар.
Лицето на принца бе кръгло, гладко като на бебе, но големите му тъмни очи изглеждаха безизразни и празни, бездънни като оникси.
— Ваше Височество! — Йън направи кратък поклон. — Бе много любезно от ваша страна да ни приемете. Аз съм Йън Макларън, лорд Гленкларън, а това е моят брат Рюъл.
— Англичанин?
— Шотландец.
Абдар реагира с небрежно движение.
— Все едно.
— Не и за един шотландец — отвърна Рюъл дръзко.
Абдар се извърна към него и го изгледа. Въпреки бебешкото изражение на обърнатото към него лице, Рюъл изпита същото неприятно чувство, каквото извика у него и скулптурата.
След като внимателно огледа Рюъл, принцът насочи погледа си отново към Йън.
— Не си приличате като братя. Не мога да доловя приликата.
— Ние сме само наполовина братя.
Погледът на Абдар се спря върху ръката на Рюъл, която все още докосваше златния кинжал на статуята.
— Не бива да я пипате! Докосването на богинята от чужденец е светотатство!
Рюъл дръпна ръката си.
— Извинете! Но златото просто моли да го пипнеш, не можах да устоя на изкушението.
— Имате слабост към златото? — присви очи Абдар.
— По-скоро страст, бих казал.
— В такъв случай имаме нещо общо — кимна Абдар. — Аз също изпитвам такава страст. — Той прекоси салона и се отпусна на тюркоазените възглавници в едно богато инкрустирано кресло с крака като лъвски лапи. — Полковник Пикеринг е съобщил на секретаря ми, че искате да ме помолите за някаква услуга. Нямам много време. Моля, изложете молбата си.
— Бихме искали да получим аудиенция при вашия баща, махараджата — каза Йън. — От две седмици сме в Казанпур и правим опити да стигнем до него.
— Той приема все по-малко посетители напоследък. Интересува се единствено от новата си приумица, железницата. — Абдар разтегли устни в горчива усмивка. — Изненадан съм, че досега не сте имали успех. Баща ми смята британците за свои кръвни братя, настоя дори аз да бъда възпитаван в Оксфорд. Не осъзнава, че кралицата на британците иска да превърне и него, и Казанпур в марионетки.
— Искаме да направим на баща ви едно делово предложение — поясни Йън. — Ще му отнемем не повече от десетина минути.
— И това дори е твърде много за него. — Абдар се надигна. — Не мога да ви помогна.
Рюъл почувства как вълната на разочарованието го залива, но щом улови погледа на Абдар, моментално се окопити. Самият той бе достатъчно опитен, стар покерджия, та да не може да изтълкува правилно изражението в очите на индуса. Това не беше отказ. Беше опит за изнудване.
— Не можете или не желаете да помогнете? — уточни Рюъл тихо.
— Какво безочие! — избухна гневно Абдар. — За един второроден син сте твърде дързък!
— Простете, Ваше Височество, но според мене човек не бива да се бои да загуби онова, което не притежава. А и не бива да искаш онова, за което не си готов да платиш.
— И колко струва, според вас, моето застъпничество?
— Вие колко ще искате?
— Смешно е да искам нещо от вас! — С презрителна усмивка принцът направи широк жест с ръка към разкоша около себе си. — Не мислите, предполагам, че може да има нещо, от което да се нуждая. Само с камъка на малкия ми пръст мога да купя навярно целия ваш Гленкларън.