— Да се надяваме, че си внимавала. Ще те оставя сама да отлееш твоя печат.
Маргарет се ококори:
— Какво? Целия?
— Ще ти подготвя материала, ти ще свършиш работата.
— Но аз не съм готова още… какво ще стане, ако объркам нещо?
Той се усмихна:
— Е, може и да сбъркаш. Човек се учи най-добре от собствените си грешки.
Маргарет се опита да преповтори мислено последователността на отделните операции.
— А след това какво?
— Разтопяваме златото. Но мисля, че на тебе засега ти стига дотук. В момента няма да се захващаме с това. — Без да я погледне, той свали престилката си. — Винаги мисли само за онова, което ти предстои в момента.
— Аз и не мога другояче.
— И помни, че пламъкът трябва да е слаб.
Но пламъкът вътре в нея пламтеше високо и я изгаряше, оставяйки привкус на отчаяние.
— Ти си една интелигентна жена, Маргарет. — Картаук тръгна към вратата, водеща към верандата. — Опитай се да внесеш малко ред в този хаос, докато аз си избера лист злато за стопяване.
Глава седемнадесета
Облаците бяха надвиснали над планината, черни и тежки. Джейн имаше чувството, че само като ги погледне и се задушава.
Не, разбира се, какво й е виновно времето! Нали още от сутринта, щом отвори очи, се събуди с някаква смазваща тежест в гърдите…
— Ще отскоча горе до Джеймс Медфорд — каза тя през рамо към Рюъл. — Искам да обсъдя с него нещо по сроковете.
— Досадно ти е, така ли? — Рюъл стисна устни. — Ще трябва добре да се потрудя, за да поддържам интереса ти. Изминали са само два дни и ти вече се притесни.
Но и той бе нещо неспокоен. През целия ден Джейн долавяше раздразнението му. Разхождаше се в Лятната къща часове наред, като лъв в клетка.
— И двамата не сме свикнали да седим със скръстени ръце, не можем без работа.
— За момента това ти е работата.
Тя се обърна с гръб към прозореца, стиснала здраво краищата на чаршафа, увит около тялото й.
— За бога! Не е възможно да се занимаваме часове един с друг. Това сигурно те изнервя.
— Не съм изнервен.
— Изнервен си, и още как!
Той я изгледа мрачно.
— Ами нали твоята задача е да ме поразвлечеш и развеселиш?
— Не ти ли казах, че ще останеш разочарован от мене?
— Не съм разочарован. Постигнах точно онова, което исках. Наслаждавах се на всяка минутка.
— Не, не е вярно, че си се наслаждавал. И се чудя каква ли е причината… Да, струва ми се, че ти изпитваше удоволствие от тялото ми, но не и от другото…
— Какво друго?
— Не ти доставяше удоволствие да ме измъчваш.
— Да те измъчвам? Не виждам никакви синини по тебе!
О, имаше белези по тялото си, но те се бяха получили случайно. Не бе възможно цели четиридесет и осем часа безумно любене да не оставят следи…
— Знаеш какво нараняване имам предвид. Именно в това ти не намери удовлетворение.
— Съжалявам, ако си ме разбрала погрешно. Всеки отделен аспект на нашата близост ми носи удовлетворение, а същото би могла да кажеш и ти, ако имаш кураж да си признаеш.
— Защото си ми дал физическа наслада? Не, не наслада ми даде ти, а болка, всеки път ме болеше, защото ти нараняваше гордостта ми и ме унизяваше точно както възнамеряваше да направиш.
— Странното е, че го признаваш.
— О, в началото не бих го признала. — Джейн вдигна рамене. — Но сега вече е друго. Не се притеснявам от това да ти призная някои дребни победи. На тебе те са ти по-необходими, отколкото на мене. Сигурно е ужасно да изнемогваш от жажда за отмъщение.
— Колко любезно от твоя страна! — Устните му се свиха в свирепа черта. — Вместо да ме кориш, задето искам да уредя една стара сметка, по-добре би било да помислиш и за това как страда Йън по твоя вина.
Джейн не отмести очи от погледа му.
— Не те коря. Никога не съм го правила. Просто се радвам, че всичко свърши.
На лицето му се изписа невероятна смесица от чувства, но Джейн можа да разчете само израза на гняв, яд и… желание.
— Мисля, че ще е най-добре да се подготвиш за моята следваща победа! — Погледът му я обгърна от главата до петите. — И щом си решила да се покриваш, не го прави с този чаршаф! Време е да намериш нещо по-подходящо… Вземи робата, която е окачена в гардероба.
Отначало тя не разбра, но постепенно очите й се разшириха от изненада. Спомни си за първата им вечер в Цинидар и какво й бе говорил тогава.
— Поръчал си да я ушият?!
— Разбира се, винаги изпълнявам обещанията си. Облечи я!
— Не мислиш ли, че това обещание можеше… — Тя не продължи повече, защото я спря изразът на лицето му. В очите му пламнаха огньове, тя просто усети силата, която лумна под спокойната повърхност. Вдигна рамене. — Щом настояваш. Няма защо да спорим.