— Ако имаш нужда от нещо, съобщи ми.
Тя бързо тръгна към двореца.
„Прилича на мъртвец!“ — помисли Джейн неволно.
— Ти трябва да… почини си…
Рюъл впери очи в лицето й.
— Какво?
— Трябва да си… починеш. Изглеждаш… — Тя не довърши.
— Ти си тази, която има нужда от почивка. — Рюъл се наведе над нея и поднесе чашата с вода до устните й. — Пий.
Тя послушно отпи.
— Болна ли бях?
— Треска. Цели два дни. Лекарят каза, че бил сравнително безобиден пристъп… — Рюъл стисна устни. — На мене не ми се видя толкова безобиден.
Тя си спомняше неясно как докторът се взираше в нея, как я питаше нещо, как обясняваше нещо на някого…
— Маргарет? И тя ли беше тука?
— Да. Защо не си ми казала, че си болна от малария?
— Защо трябваше да ти казвам… — Тя смръщи чело. — Два дни? Трябва да вървя на работа!
— Пратих вест на Дилам, че ще идеш по-късно.
— Моя е грешката. Забравих да си взема… кингхао, като идвах насам.
— Кингхао?
— Една стара билка.
— И си я пила през всичкото това време?
— Невинаги. Само когато имах чувството, че няма да мога…
— И колко време я пиеш откакто си тук в Цинидар?
Джейн не отговори.
— От колко време? — настоя Рюъл.
— Четири седмици…
— О, небеса!
— Не беше чак толкова страшно. Само ме втрисаше нощем.
— За да не ти остане никаква силица през деня! — Той стисна облегалката на стола. — Ти имаше треска и вечерта, когато дойде в Лятната къща! Така ли е, по дяволите?! Ако не си била трескава, може би нямаше да дойдеш, прав ли съм?
Тя трудно можеше да се върне сега назад и да прецени как е било.
— Не зная… Тогава това ми се стори единствено правилно. — И тя бързо добави: — Важното е, че всичко свърши. Да мога сега бързо да се поправя… Миналата година в Гленкларън имах един такъв пристъп, но още на другата сутрин си бях в мелницата.
— Такъв тежък пристъп като този?
Джейн поклати глава:
— Не, но съвсем не значи, че… — тя не довърши думите си, помижа, въздъхна и изведнъж попита: — Има ли всъщност това някакво значение за тебе?
— За мене… — Той отвърна поглед и остави чашата на нощната масичка. — Да, за мене е важно, защото железницата не може да чака.
Той искаше да каже нещо друго… Нещо съвсем друго…
Джейн присви очи.
— Не сме чак толкова изостанали… само няколко дни. Моето заболяване няма да се отрази. Дилам е много изпълнителна. А и самата аз още утре ще съм на обекта…
— Не говори глупости! — Той я погледна със святкащи от гняв очи — За да рухнеш вдругиден отново? Ще лежиш тук и няма да мърдаш поне една седмица!
— Ти не говори глупости! — повтори тя думите му още по-гневно. — Ти искаш да свършим железницата, аз също искам. Ще боледувам по-нататък.
— О, това е вече положително. Сега почивай, в противен случай… — Рюъл млъкна, защото видя израза на очите й. — Е, добре, но най-малко четири дена.
— Четири дена… Утре ще дойда с Медфорд, за да поговорите за стиковането на двете насрещни отсечки. Не искам да имаш чувството, че времето е било пропиляно. — Срещата с Медфорд бе крайно наложителна. Джейн се взря в решителното изражение на Рюъл и разбра, че трябва да направи някакъв компромис, ако не иска да хаби само сили в излишни пререкания. — Добре, три дни.
— Ето, разбрахме се! — засмя се Рюъл.
Джейн го погледна с невярващи очи. Той се смееше истински! Цялото му лице бе изпълнено с топлота и добродушие, същата онази усмивка, която бе зървала понякога, макар и рядко, в дните преди да стане катастрофата.
— Какво става? Ти си някак… друг.
Клепачите мигновено скриха погледа му.
— Друг?
Топлотата изчезна. Пред нея стоеше отново загадката, наречена Рюъл. И все пак бе сигурна, че за един съвсем кратък миг бе видяла едно друго лице, невероятно различно.
— Трябва да поспиш. — Той стана. — Отивам до двореца и ще изпратя да извикат Медфорд. Доволна ли си?
Беше твърде слаба и изтощена, за да може да изпитва каквото и да било.
— Да, мисля, че да…
Рюъл остана прав до леглото и погледна надолу към нея.
— Всичко ще… се оправи — каза той, заеквайки. — Аз няма да те… — Той млъкна и направи нетърпелив жест с ръка. — Да, това е! — И изведнъж хукна навън.
Джейн остана загледана след него.
Какво се бе променило?
Завивката се повдигна, нощният хладен въздух я събуди. Едно тяло, мирис на кожа и на ароматни треви. Рюъл…
— Рюъл?
— Шшт! — Той я притегли към себе си, за да стопли гърба й. — Спи сега.
— Медфорд?
— Утре в четири. — Той погали косата й. — По-добре ли си?
— По-добре.
Беше й наистина по-добре в ръцете му.