— Мислех да те оставя да спиш сама… — Той говореше някак притеснено. — Но помислих, че трябва да съм тук, ако пак бълнуваш. За тебе не е добре сега да се вълнуваш от тези кошмари.
— Кошмари?
— Не си ли спомняш вече?
— Не. Кой ти каза, че бълнувам?
— Та ти крещеше с все гърло, надали бих могъл да не те чуя.
Стана й неприятно. Какво бе сънувала?
— И какво казвах?
Рюъл се поколеба.
— Нищо не се разбираше. Някакви несвързани думи само.
Какво облекчение!
— Разбира се. Кошмарите са винаги несвързани.
— Спи сега. Днес няма да сънуваш кошмари.
Тя затвори очи и се отпусна в люлката на съня. Няма за какво да се тревожи. Няма да сънува кошмари. Рюъл ще я пази от злите демони на нощта…
— Джейн е с Рюъл в Лятната къща — каза Маргарет, като наблюдаваше как Картаук насипва пясък около формата с печата на Йън.
— Охо! — Той вдигна високо рунтавата си вежда. — И това оскърбява твоя строг шотландски морал?
— Да, въпреки че не би трябвало да е така. Страхувам се, че може да я наскърби нещо.
— Остави ги на спокойствие, Маргарет! Не можеш непрекъснато да спасяваш целия свят.
— Само един неверник не би се опитвал да превърне злото в добро. — Тя поклати примирено глава. — Но понякога човек губи точните очертания.
— О, небеса! Какво виждам!? Нима нещо в този несломим и опак гръбнак е поомекнало? Джейн не е вече толкова безпомощна, колкото беше по-рано. Тя и Рюъл трябва сами да изяснят какво има помежду им. Нито единият, нито другият биха ти били благодарни, ако се намесиш.
— Рюъл е…
— … голямо нещо! — пресече я Картаук.
— Ти не смяташ, че е лош, така ли?
— Рюъл? — Джон Картаук поклати глава. — Не се съмнявам, че той самият се смята за лош, ала той не познава значението на тази дума.
— А ти?
— Какво аз! Да, аз зная какво значи, защото съм стажувал при истинския майстор на злото.
— Абдар?
Той кимна.
— Невероятен и съвършен майстор.
Той винаги споменаваше Абдар съвсем бегло. Сега за първи път говореше за него.
— Но защо си стоял толкова дълго при него?
— Работех главно за баща му, махараджата. С Абдар имахме малко контакти до последната ми година в двореца. Но когато владетелят се захласна по своята железница, на Абдар бе разрешено да ползва услугите ми. — Джон сви рамене. — Не издържах повече от половин година и се махнах.
— Какво работеше за него?
— Ами направих му статуя на богинята, на която служи. На Локи. Великолепна работа…
— Локи?
— Богинята на унищожението. Абдар се счита за неин син, който трябва да й служи тук на земята. — Джон примижа и поклати глава. — Втълпил си е, че духовната му сила се нуждае от непрекъснато подхранване. Точно в това бе решил да ме използва.
— Да му правиш скулптури?
— Не. — Той помълча малко. — Не скулптури. Маски.
— Маски?
— Златни маски… — Той като че забрави, че разговаря с нея. После изведнъж се обърна рязко и попита: — Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това? Историята е зловеща.
— Да, разкажи ми.
— Абдар смята, че силата му идва от силите на емоциите в заобикалящия го свят. Колкото по-силно преживява една душа, толкова повече храна може да му влее. Но чувствата на хората са нещо мимолетно, вечно променящо се и Абдар ставаше все по-несигурен… Как си науми, че чувствата трябва да се задържат, да се препарират някак си, та да можеш всеки миг да посегнеш към тях и да ги имаш… Не зная… — Джон се усмихна с горчива ирония. — И най-добрият начин да съхраниш едно чувство непроменено — така, както е изживяно, бе смъртта.
Маргарет го гледаше ужасена.
— Ти каза, че искаш да чуеш. Абдар си въобразяваше, че именно в последния изблик на чувства се таи енергия, която ще премине в него и ще го подхранва.
— Маски? Смъртни маски? — прошепна тя. — Карал те е да взимаш отпечатъци от смъртни маски?
— Направих му три. Първата беше на една от наложниците му, младо момиче на име Мирад. Една сутрин рано-рано Пахтал ми донесе трупа й. Била получила удар през нощта и Абдар искал маска за спомен… Разбира се, маската трябваше да бъде от злато — най-благородния, най-безсмъртния от всички метали. Направих му маската. Получи се. Жената беше красива с някакво тъжно, примирено лице… След седмица Пахтал отново донесе едно умряло момиче, пак същата история. Но маската ми се удаде по-трудно. Лицето беше ужасно. Разкривено от болка и ужас.
— Как е възможно толкова скоро да умре още една жена от харема му?
— И на мене ми се видя странно, но не си позволих да задавам въпроси. Третото тяло, което ми донесоха, беше на юноша — да има, да няма единадесет-дванадесет години. Неговото лице… Не, не можех повече да се преструвам! Никой не би имал сили да увековечи това лице. Отказах да взема отпечатък за маската. Само след час Абдар ме намери и ми каза, че трябва да правя тези маски и да не питам много, иначе щял да ми отсече ръцете.