— Възможно е. — Рюъл се облегна на масата. — Но едно желание невинаги е непременно израз на потребност. Всъщност защо ни приехте, Ваше Височество?
— Просто за да услужа на полковник Пикеринг.
Рюъл поклати глава:
— Не вярвам. Вижда се, че не изпитвате към нас, британците, неудържими симпатии.
— И защо тогава благоволявам да разговарям с вас?
— Да, и аз се питам защо!
Абдар се поколеба за миг, преди да си позволи да се усмихне.
— Бихме могли да сключим нещо като сделка. Има едно нещо, което аз бих искал да имам и което вие можете да ми доставите.
— И то е?
— Един човек. — Принцът кимна към скулптурата на масичката. — Един майстор — златар на име Джон Картаук.
— Той ли е правил това тук? — Рюъл отново насочи очи към женската фигура. — Майсторска работа!
— Той е гений. Преди шест години баща ми го доведе със себе си от Турция и го взе под царствената си закрила. Картаук е сътворил какви ли не скъпоценни изделия, истински произведения на изкуството, които красят двореца ни. — Абдар отново разтегли устни в нещо като усмивка. — А сега този неблагодарник презря нашето благоволение и избяга.
— Избяга?! — вдигна вежди Рюъл. — Твърде странно! Защо трябва да бяга един толкова високо оценяван майстор?
— Моят английски понякога ми играе твърде лоши шеги. Виждате ли, исках само да кажа, че си тръгна, без да се сбогува.
„Английският ти е по-добър и от моя!“ — помисли си Рюъл подигравателно. Принцът бе изразил точно онова, което мислеше всъщност.
— И той не посочи причините?
— Нали ги знаете хората на изкуството? Често пъти са толкова небрежни, ръководят се само от прищевките си… — Абдар сви рамене. — И все пак съм склонен да му простя и отново да го приема в двореца си.
— Колко милостиво!
Абдар се направи, че не долови иронията.
— Да, така е. Ала трябва да го намеря, за да го убедя да се върне.
— Възможно е той изобщо да не е вече в Казанпур — подхвърли Йън.
— Тук е все още. Тези дни видях негово произведение.
— Къде?
— Знаете, че баща ми строи железница от Казанпур до Летния дворец в Наринт, нали?
— Трудно би било човек да не забележи това — усмихна се Йън. — Като че целият град работи само за железницата.
— Баща ми е като дете, прехласнато в новата си играчка. Извикал е чак от Англия този Патрик Райли, строителя, и му е поверил строежа. Не го занимава нищо друго, освен железницата, само за това говори. Локомотиви, свирки, плюшени седалки… — Абдар замълча да си поеме дъх. — На мене тази модерна шумотевица не ми харесва, а железницата ми е направо противна. Но както и да е. И така, баща ми поискал за своя салонен вагон златна врата с различни сцени, изобразени на нея. Райли се заел да я достави.
— Наистина твърде екстравагантна приумица.
— Не и за един махараджа. — Абдар вирна надменно глава. — Наше право е да поискаме от поданиците си онова, което може да ни възрадва.
— И доставил ли е Райли такава врата?
— С известно закъснение. Баща ми го заплашил, че ако не успее да поръча вратата, няма да му плати за железницата и ще си потърси друг инженер.
— Голям подтик за действие, няма що — отбеляза Рюъл сухо.
— Вратата е била изработена от Джон Картаук.
— Сигурен ли сте?
— Познавам добре работата му. — Устните на Абдар се изпънаха в тясна черта. — Вратата на Картаук е една изтънчена низост!
— Изтънчена? Низост? Би трябвало да е или едното, или другото!
Абдар сви рамене:
— Ето, виждате ли, пак моя злощастен английски…
— Но тогава вие имате просто решение. Защо не попитате Райли къде да намерите майстора?
— Да не мислите, че не мога и сам да се сетя? Разбира се, че го попитах, но той заяви, че не знае къде се е настанил Картаук. Каза, че неговата храненица намерила в града някакъв човек, който изработил вратата, но когато я разпитах, не пожела нищо да каже. Съобщи ми само, че бил някакъв местен майстор — златар, който след това заминал за Калкута.
— Тя ли казахте? Жена ли е възложила изпълнението на поръчката?
Абдар кимна сърдито:
— Райли я представя за своя храненица, но положително е някаква уличница. Джейн Барнаби, едно нагло създание, езикът й не знае нито свян, нито почтителност. Мотае се из къщата на удоволствията на Забри, навърта се около чужденците и работниците от най-низшето съсловие, въргаля се с тях…
— Трябва да подкупите тази жена! — прекъсна Рюъл задъханата тирада на принца.
— На курви и на лъжци пари не давам! Накарал съм да я следят. За съжаление, това зверче ни се изплъзна на няколко пъти.