Джейн се поколеба, но след това се излегна до него.
Когато си тръгнат от Цинидар, ще могат да отнесат само спомените… Спомените като този миг, тук, сега…
— Само за малко — каза тя и затвори очи, вслушана в цвърченето на птиците и тихото равномерно дишане на Рюъл до себе си.
— Джейн!
Отвори очи и видя Рюъл надвесен над нея. Слънцето беше сега зад гърба му, косата му бе като ореол от светлина, докато лицето му тънеше в сянка.
— Рюъл… — промълви тя сънено.
— Време е. Спа повече от час. Слънцето скоро ще залезе.
— Така ли? — Тя протегна ръка към косата му. — Колко е мека… — Погали бузата му.
Той застана като истукан.
— Събуди се, Джейн!
— Будна съм.
— Не, не си. — Изведнъж Рюъл я погледна обезпокоен: — Не те тресе пак, нали?
Беше й топло, унасяше се, но този път не беше от треската.
— Не.
Тя хвана ръката му и я сложи на гърдите си. Действаше, без да мисли, само следвайки вътрешния си подтик. Но не се разкайваше. Още един спомен…
— Остави това! — каза той прегракнало. — Не те доведох за това.
Тя се изви цялата, за да се притисне още повече към ръката му.
— Не ми се почива… Сега. — Каза тя без дъх.
— Забелязвам. — Ръката му жадно обхвана гърдата й. — Сигурна ли си?
Тя започна да трепери неудържимо.
— Да.
— Господи, Джейн! — той си пое дъх със свистене. — Толкова се радвам!
Той започна да разкопчава ризата й. Но беше различно от друг път. Правеше го по-бавно, движенията му сякаш я люлееха като люлчина песен… И всичко, всичко беше различно.
Бурята изригна и ги вдигна във вихъра си, тъмна, жарка, безпощадна. Но сега нямаше убийствено унижение и подчинение, Рюъл я водеше със себе си…
Когато всичко свърши, Джейн остана да лежи като изчерпана, бездиханна, притиснала главата му към себе си.
— Защо, Джейн! — попита Рюъл глухо.
— Искам да имам някакъв спомен… — Долови, че го засегна с тези необмислени думи. — Исках да кажа… когато се събудих и те видях…
— Не са нужни обяснения. — Рюъл повдигна глава, вгледан в лицето й. — И друг път ми се е случвало жени да ме използват. Не ми е било неприятно. — Той се откъсна от нея, изправи се и я издърпа да стане. — Нямам намерение да се превърна в спомен, но не съм толкова придирчив, че да се откажа от няколко общи спомена…
Той я понесе на ръце към езерото.
— Какво си намислил? — настръхна тя. — Рюъл, това е…
Той нагази във водата. Студената вода пресече дишането й.
— И мислиш, че е приятно?
— Свиква се бързо. — Той посегна и разплете косите й, като разреса с пръсти бухналите им талази. — Като от коприна… Винаги съм обичал косата ти. — Той нави косата й на ръката си и изви главата й назад. — Обичам те.
Джейн не помръдваше, вперила безпомощно очи в лицето му.
Не, няма да му каже какво изпитва сега… Няма отново да се предаде в неговата власт!
— Ти, разбира се, не ми вярваш. — Той се усмихна насила. — Още ли ти е студено?
— Вече не — прошепна тя.
Той я пусна и отстъпи назад. След това умело плесна по водата и я изпръска цялата.
— А сега? — засмя се той заплашително.
Тя се отърси.
— Да ме удавиш ли искаш?
Той отново я обля с пръски.
— Е, Рюъл, това вече… — на лицето му бе изписана такава хлапашка закачливост, че тя не можа да се сдържи и се разсмя. — Хайде да поплуваме!
Той поклати глава.
— Не, предпочитам да те мокря. Приличаш ми на сърдито момиченце. Толкова си млада!
През целия следващ час тя имаше чувството, че той я връща в детството… Всъщност, че й подарява детството, което никога не бе имала. Докато плуваха и лудуваха във водата, тя се чувстваше млада, безгрижна, развеселена… Изпита разочарование, когато Рюъл най-после тръгна към брега и започна да се облича.
Тя неохотно го последва. Въздухът беше все още топъл, но тя потръпна от полъха на вятъра по мокрите им тела. Избърса се бързо в одеялото и потърси дрехите си.
Рюъл вдигна блузата й от земята и й я подаде. Тя пъхна ръце в ръкавите.
— Мога да се обличам и сама.
Но той посегна да закопчава копчетата.
— Аз ще го направя. Застани ми на колене! Има още едно нещо, което искам да направя.
Картината на махараджата! Очите й потърсиха погледа му. Връхлетя я споменът за онзи ден в Лятната къща…
Той сви устни, когато се досети за какво мисли тя в момента:
— О, не! Макар че бих искал да го повторим някой ден. Но тогава вече ще бъде истинско. Няма да имаш възражения, че в погледа ми не виждаш екстаз и нежност.
Тя си спомни за радостта, която грееше в погледа му, докато се къпеха в езерото.
Коленичи върху одеялото. Той посегна, хвана косите й. Пръстите му не бяха опитни като нейните. Трябваше му доста време, докато успее да сплете тежката мокра плитка.