— Сега нямаме време за това! — Картаук пристъпи нетърпеливо към него.
— Бог винаги и във всичко влага някакъв смисъл. Все не можех да проумея каква е била божията промисъл тогава, когато ме остави жив. Сега вече ми е ясно.
— Сега ще те вдигна — Картаук се наведе над него.
— Не, недей! — прошепна Иън и кимна на Тамар над рамото на Картаук. — Ти винаги си толкова загрижен за мене… Ако ме изпуснеш на пода, страшно ще ме заболи…
— Няма да те изпусна!
— Страхувам се, че сигурно ще стане…
— Глупости! Аз съм силен като…
Той само хлъцна, когато вазата, с която Тамар замахна, се строши в главата му. Чу се само някакво къркорене и той рухна на пода.
— Видя ли? — Йън погледна тялото, проснато на килима. — Не можех да допусна да ме измамиш, приятелю. — Той погледна към Тамар. — Много добре. Сега го качи на един кон. Бързо!
Тамар се поколеба.
— Не мисля, че…
— Нали каза, че винаги ще ми се подчиняваш? — Йън се усмихна сънливо. — Не се бой, направих нещо добро.
— Не — в погледа на Тамар се четеше дълбоко разбиране, — вие направихте нещо велико! — Той даде знак на един от носачите да му помогне да вдигнат масивното тяло на Картаук.
— Чакай! — извика Йън. — Кажи на носачите да вземат със себе си носилката. Вържи юздите на коня с Картаук към облегалката и го пусни така надолу към каньона.
Тамар го погледна изненадан:
— Носилката? Без вас?
— Маргарет ще гледа за носилката. Ако не я види, ще хукне обратно, вместо да стигне до Рюъл.
Тамар кимна и се разпореди веднага.
— Връщам се, щом тръгнат.
— Не, най-добре е да се скриеш някъде наоколо. Ако войниците те спипат, няма да се съпротивляваш. Рюъл ще има нужда от свой човек тук в двореца.
— Предпочитам да се върна при вас…
Йън поклати глава.
След кратко мълчание Тамар каза тихо:
— Ще бъде така, както пожелаете.
Йън остана сам в стаята. Обхвана го дълбок покой.
Направи го. Е, не съвсем, но скоро всичко ще бъде свършено. Трябвало е да има повече вяра! Трябвало е да знае, че божията любов не го е оставила да страда напразно. В края на тъжния му живот бог му е отредил да играе една голяма, героична роля…
Той се облегна назад. Абдар можеше да дойде.
— Ето там! — Джок посочи нагоре по склона. — Виждам ги.
— Ги? — Надеждата трепна в душата й. Маргарет се взря, засенчвайки с ръка очите си от слънцето. От това разстояние се виждаше носилката, която бе изминала не повече от една четвърт от пътеката. Но не вървеше ли след украсения с ресни балдахин на носилката и един самотен ездач?
— Хайде! — настоя Джок. — Вече сме до лагера на Медфорд.
— Да — Маргарет продължи да язди.
Може да са и двамата. Сигурно Картаук е придружил Йън.
„Дано да са двамата! — молеше се душата й. — Бъди милостив, господи, спаси и двамата!“
— Това е Маргарет! — Рюъл скочи и хукна срещу ездачката, която насочи коня си към лагерния огън.
Джейн се завтече след него с разтуптяно сърце. Появата на Маргарет не предвещаваше нищо добро! Възседнала коня по мъжки, с изпоцапана и разкъсана бяла рокля, с разпусната руса коса, стигаща чак до кръста…
Рюъл хвана юздите на разтрепераната кобила.
— Йън? — попита само той.
— Идва след мене — успя да каже Маргарет. — Медфорд ще го… задържи в лагера, докато се… върна, да го прибера. Картаук… Той каза веднага да ти съобщя…
— Какво?
— Абдар. С двеста души… Пристанището е в пламъци.
— Рюъл! — изпъшка само Джейн.
— По дяволите! Не го очаквах така бързо! Каква преднина имаш?
— Не зная. — Маргарет поклати глава. — Докато се спусках в каньона, не ме преследваха още. Медфорд каза, че ще вдигне лагера и ще охранява пътеката.
— Остави я да слезе от коня! — намеси се Джейн. — Не виждаш ли, че е напълно изтощена!
— Извинявай! — Рюъл свали машинално Маргарет от коня, все още унесен в мислите си. — А Картаук?
— Нищо не зная. — Маргарет се облегна със затворени очи на седлото. — Възможно е да язди след носилката на Йън. Видях някакъв конник.
— Ела да седнеш! — Джейн обви с ръка талията на Маргарет и я поведе към одеялото, постлано пред огъня. — Рюъл, донеси кафе за Маргарет!
Рюъл хукна към окаченото над жарта канче.
Маргарет просто се строполи на земята.
— Надявам се, че Кар… — Тя обгърна тялото си с ръце, за да спре треперенето си. — Аз мисля, че той бе решил да остане.
— Но защо? — погледна я тревожно Джейн.
— Защото е глупак! Защото си въобразява, че само той знае кое е правилно, затова! — Въпреки злите й думи, сълзите продължаваха да бликат по лицето й. — Трябваше да ми остави възможност за някакъв избор… — Маргарет избърса сълзите с опакото на ръцете си и ги размаза по изцапаните с прах страни. — Но не! Предпочете да остане там сам и да се остави на онзи изверг да го убие! Толкова е упорит! Винаги е бил толкова опак! — Гласът й отказа да я слуша и секна.