— И какво се очаква от нас? — побърза да попита Йън.
— Казах вече. Трябва да намеря Картаук, доведете ми го. Тъй като майка му е била шотландка, той питае към вашия народ същите чувства, каквито изпитва и моят баща. На вас той сигурно би се доверил, докато ще е изпълнен с подозрения към човек от моето потекло.
— А как ще го намерим?
— Чрез тази жена, Джейн Барнаби. Тази уличница сигурно спи и с Картаук, иначе не би поела такъв огромен риск. Но всъщност съвсем не е чудно, Райли е вече попреминал, докато Картаук е мъж в разцвета на силите си.
— А в отплата вие ще ни уредите среща с вашия баща?
— Да.
— И ще ни съдействате да получим онова, което желаем?
— И какво по-точно?
Рюъл поклати глава:
— В момента това е без значение.
— И вие очаквате от мен да дам предварително обещание „на тъмно“? — Принцът не изчака отговора — Всъщност няма значение! Доведете ми Картаук и аз ще ви осигуря каквото пожелаете. — Той се обърна и тръгна към вратата, там поспря и погледна Рюъл през рамо. Около устните му заигра странна усмивка. — Мисля, че вие бихте могли да позирате на Картаук като модел.
— Какво?!
— Чертите ви притежават изключителна красота. Напомняте ми бога на слънцето у древните гърци. Ако си получа Картаук обратно, може да му позирате за изработването на една златна маска, ще й намеря място на някоя от стените в моя кабинет.
— Малко е вероятно.
— О, моето изкуство да убеждавам понякога е невероятно! Друг път ще обсъдим това.
Когато вратата се хлопна след принца, Йън изръмжа:
— Арогантен дявол!
— Да — повтори Рюъл разсеяно, вперил очи в разкошно инкрустираната врата.
— Но той може да ми осигури Цинидар.
— Значи смяташ да се заемеш да търсиш този Картаук?
— Не. — Рюъл отиде до прозореца. — Просто ще го намеря!
Йън застана до брат си, смръщил чело.
— Не съм сигурен дали трябва да се забъркваме в интригите на този Абдар. Картаук може да си е имал основателни съображения да бяга от двореца.
— Убеден съм, че е така. Но моите причини, които ме карат да го намеря, не са по-малко основателни.
— Ти си полудял!
— Възможно е.
— И да го намериш, ти никога няма да го предадеш на Абдар.
— На твое място не бих бил чак толкова сигурен. Ще взема решение, след като го намеря.
— Ще следиш жената, така ли?
Рюъл мълчаливо кимна, без да сваля очи от статуята пред себе си.
— Какво представлява всъщност?
— Богинята Локи.
— Това нищо не ми говори. Знаеш, че тези варварски обичаи не ме интересуват.
— Тя е съпруга на Дива…
Рюъл бързо тръгна по коридора, мина край двамата увенчани с тюрбани войници на пост пред вратата и излезе от двореца през главния вход. Йън се опитваше да го следва. На най-горното стъпало на широкото парадно стълбище Рюъл спря. Влажният горещ въздух пресече дъха му. Остана така на стъпалата, загледан надолу към мръсните води на Засту — реката, която се виеше като змия около двореца. Някакъв парцалив, полугол просяк бе клекнал в сянката на един палмов лист край реката и подвикваше ту плачливи благословии на онези, които му подхвърляха по някоя рупия, ту злобни проклятия на отминаващите, без да му дадат милостиня.
Казанпур. Господи, какво мизерно място! Знойно, вонливо — само болести и змии… И пълзящи по земята, и ходещи на два крака по улиците…
Рюъл измина стоте стъпала до рикшата, която го чакаше долу пред портала на двореца. Чак там той се обърна към брат си:
— Божеството, което Абдар толкова почита, е богинята на унищожението.
Джейн Барнаби се оказа съвсем различна от онова, което бе очаквал.
Рюъл се облегна на скалата и дръпна напред филцовата си шапка, за да засенчи очите си от слънцето. Погледът му бе отправен към дълбоката долина, където работниците поставяха релсите. Описанието, дадено от Абдар, бе извикало у него представата за някакво разпуснато същество, ала Джейн Барнаби бе нещо съвсем различно! Дребничка и крехка, с тези дрехи — широк панталон, синя работническа риза и кафяви ботуши от необработена кожа, тя приличаше по-скоро на дете. Сламената шапка пазеше главата й от безмилостното слънце. Тя крачеше бавно край линията, поспираше да провери връзката между релсите или да накара да дозатегнат някой небрежно поставен в траверсата болт. Днес всяка нейна крачка, всяко движение преливаха от енергия и жизненост, макар че невинаги беше така. Рюъл много пъти вече бе забелязал как към края на деня, когато разпускаха работниците да си вървят и когато тя си мислеше, че никой не я наблюдава, Джейн с хлътнали от умора рамене опираше чело в седлото на кобилата си Бедилайа и оставаше дълго така.