Тя го гледаше като упоена. Чу камбаната на кораба и този звук я изпълни с облекчение. Трябва да го прогони от мислите си, него и надеждата, която се опитваше да покълне в нея…
— Сега трябва да вървиш.
Той поднесе ръката й към устните си.
— Една година, Маргарет. — Той се обърна. — Очаквай ме!
Погледът й го проследи, докато слизаше с едри крачки по корабния трап. Сърцето й биеше лудо, беше напълно объркана. Зашеметена, тя се втурна към релинга:
— Недей! Не идвай! Няма да си добре дошъл!
— Разбира се, че ще бъда добре дошъл.
— А, работата ти при Рюъл?
— Може да се върнем и двамата тука.
— Мястото ми е в Гленкларън.
— Ще обсъдим това след сватбата.
— Няма да се оженим!
Той беше вече на кея.
— Разбира се, че ще се оженим. Ти не си жена, която може да живее в грях.
— Исках да кажа, че, аз…
— Ако държиш да останеш в тази студена Шотландия, може да склоня да променя решението си да не предоставям своя гений на кралица Виктория… — Той се намръщи. — Не, не може и дума да става! Тази двойна брадичка…
Изтеглиха трапа. Корабът се отдели бавно от брега. Картаук стоеше на кея с леко разкрачени крака, вятърът рошеше тъмната му лъскава коса.
— Няма смисъл да идваш! — Гласът й прозвуча отчаяно. — Остани си тука, Джон!
Той поклати глава.
— Та бих ли могъл? Само като си помисля за друг помощник и ми призлява! А добре знаеш, че не мога да оставя работата ми да пострада!
— Отговорът ми ще е не.
— Първоначално. Но невинаги, моя Маргарет! — Усмивката му изразяваше толкова любяща увереност, че тя трябваше да му повярва. — Защото накрая ще кажеш „Да, Картаук!“