Тя преустанови разходката си. Погледът й се спря върху един мършав индус, който нехайно и отпуснато забиваше болта в траверсата. Рюъл не можа да скрие усмивката си, като видя как Джейн изпъна рамене и вирна решително брадичка, докато му говореше нещо. Рюъл вече познаваше този признак на гняв и решимост — вече можеше да разтълкува всеки неин жест, всяко движение. Отначало мислеше, че непрекъснатото наблюдение ще го отегчи, но с изненада констатира, че е увлечен, че е все по-любопитен, да, дори, че това често го забавлява.
Момичето продължаваше спора си с индуса. Рюъл не можеше да чуе думите й, но по изражението на човечеца бе ясно, че младата дама съвсем не си поплюва. После тя се обърна и уплашеното, покорно лице на индуса се разкриви от злоба. Но работникът не помръдна от мястото си и това се дължеше не толкова на Робинсън, енергичния надзирател, който зорко наблюдаваше как работят хората му, а на обстоятелството, че индусът добре знаеше за ножа, пъхнат в левия ботуш на Джейн.
Рюъл също знаеше за този нож.
— Няма ли да се откажеш?
Рюъл погледна назад през рамо. Йън слизаше към него по склона, след като бе завързал коня си в горичката на хълма до коня на Рюъл.
— Защо да се откажа? Тя е ключът към Картаук.
— От четири дни я следиш без успех. — Йън се отпусна на земята до брат си. — Не си ли наясно, че Абдар наговори куп лъжи. Не е възможно да е любовница на Картаук. Тя е още почти дете.
— Външността често лъже. Някой път ще ти разкажа за една малка проститутка, с която спах веднъж в Сингапур. Тази Мей Ли имаше лице на ангел и невероятните умения на истинска Далила… — Погледът му отново се върна към жената долу в низината. — Можа ли да научиш нещо за Райли от полковника?
— Не много. Райли минава за недодялан, но добродушен. Пие като бездънен. В Йоркшир се ползвал с добро име, като приключил там му поверили строежа на отсечката в Сализбъри, а после го поканили тук.
— А жената?
Йън сви рамене.
— Почти никой не я познава отблизо. В клуба тя никога не се появява с Патрик. Изглежда, че Райли я държи под похлупак.
— Каква му е?
Йън се смути.
— Разни работи се говорят… — Той също погледна надолу към Джейн Барнаби. — Според мене това са глупости, аз лично съм убеден, че тя е само повереница на Райли.
— Защото така ти се ще.
Йън изгледа брат си, наклонил глава настрана:
— А на тебе не ти се ще. Защо?
Рюъл сам се изненада, че Йън има право. Искаше му се Джейн Барнаби да се окаже такава пропаднала пачавра, за каквато я представи Абдар. А причината за това желание бе странното очарование, което тя излъчваше. Тя го привличаше. Не, надали беше любовно желание — често бе мислил за това. Как би могъл да пожелае това щръклесто, големооко създание? Но не бе и съжаление… Дори когато бе изнурена от работа, тя излъчваше решителност и издръжливост, които изключваха всяка възможност за съжаление. Нещо в нея го вълнуваше, дявол знае какво.
Глупости! Това слънце съвсем разкашка мозъка му! Той не е позволявал никому, най-малкото пък на една жена, да обсебва чувствата му! Тази жена му е необходима дотолкова, доколкото именно тя ще го отведе до Картаук…
Той се обърна с иронична усмивка към брат си:
— Ето на, липсва ми твоето безкрайно доверие в човешката природа! Но всеки от нас двамата е онова, което е омесил животът от него. А мога да се обзаложа, че животът на Джейн Барнаби е бил не по-малко суров от моя.
— И все пак аз вярвам, че… — Йън прекъсна думите си, стреснат от погледа на брат си. — Ето, висиш с часове тук на слънцето… Не искаш ли аз да остана да я наблюдавам вместо тебе, поне до края на деня?
— Не! — Веждите на Йън чак подскочиха от удара на този отговор, но Рюъл веднага изравни тона си: — Аз съм привикнал с жегата. Само след час ти би получил топлинен удар.
— Навярно имаш право. Просто не проумявам как издържаш на това слънце. — В гласа на Йън прозвуча тъга. — В Гленкларън никога не става толкова жежко. Нали помниш още хладните утринни мъгли по хълмовете?
— Не, вече не ги помня.
Йън се усмихна.
— Тогава това ще бъде една приятна изненада като се върнеш. — Той се изправи. — Щом не позволяваш да ти помогна сега, ще поема тогава нощната вахта пред бунгалото.
— Ще видим.
— Ти просто нямаш мярка кога да спреш! Обзет си от мисълта да наблюдаваш това дете, също както си изгубил ума си и по Цинидар.
— Тя не е дете. — Отново думите бяха изречени толкова рязко, че Рюъл се видя принуден веднага да ги компенсира с усмивка на безразличие. — Ако искаш да ми помогнеш, опитай се да измъкнеш от полковник Пикеринг в офицерския клуб дали махараджата няма и други слабости, освен своята железница.