Йън кимна, извади кърпичката си и избърса челото си.
— Ще се видим в хотела.
— Да… Добре — каза Рюъл разсеяно, вперил отново поглед към долината.
Джейн бе застанала до носача на вода и точно поемаше от ръката му черпака. Започна да пие, отметнала назад глава — той виждаше прелестната извивка на шията й, та дори и тъмните мигли върху обгорелите й страни, когато замижа, за да не я заслепи яркото слънце.
Чакаше, обзет от нетърпение. Ето, след като се напие, тя както винаги ще намокри с длани бузите и гърлото си, ще отмести с още мокра ръка тежката тъмна плитка, за да поразхлади и врата си…
Джейн подаде черпака на носача, той ухилен го напълни отново и изля водата в шепите й.
Рюъл отново се облегна на скалата. Гледаше я как разхлажда страните и челото си, след това и вратлето си. Странното чувство на задоволство, че тя направи точно онова, което бе очаквал, беше направо абсурдно!
Ето, сега тя ще иде до мястото, откъдето започва новата отсечка, ще провери траверсите, ще премери междурелсовото разстояние, за да е сигурна, че всичко е точно изпълнено.
Джейн се обърна и с решителна крачка се отправи към новия участък от линията. Рюъл се засмя тихичко и бутна шапката на тила си. Господи! Той я познава! Има чувството, че през целия си живот не е познавал някого толкова добре, колкото познава вече Джейн Барнаби. Знае всеки жест, всяка реакция. Може би дори всяка нейна мисъл…
Усмивката му угасна, когато се улови с какво блаженство го изпълва това познание. Онова удоволствие, което би изпитал един мъж, когато познае стъпката на породист кон или когато долови първите чувствени трепети на любима жена.
Блаженството да притежаваш.
Глупости! Той няма желание да притежава, когото и да било, цялата му страст, цялото му трепетно очакване е насочено единствено към онова, което го очаква в Цинидар!
— Много бавно напредваме! — Патрик изтегна дългите си крака под масата и отпи от чашата с уиски. — Махараджата беше днеска при мене. Това гадно копеле настоява да свършим преди мусоните.
— Май ще си остане с настояването. — Джейн не откъсваше безизразни очи от ориза в чинията си. Бе твърде уморена, за да преглътне дори залък, а знаеше, че трябва да яде. Храната означава сила, а трябва да пести силите си. Отново взе вилицата. — Дъждовете ще настъпят след две седмици, а ние едва завършихме моста над каньона.
— Значи остават още двадесет и пет мили, за да се срещнем с отсечката, започната от Наринт. Ако правим по шест мили на ден, ние ще…
— По шест мили няма да можем. Истинско чудо ще е, ако правим по две на ден.
Патрик изруга.
— Ами подгони малко хората, по дяволите!
Джейн стисна вилицата като оръжие.
— Правя каквото мога. Но знаеш, че работниците не ми се подчиняват. — Тя се усмихна горчиво. — Малцината от тях, които не ме смятат за побъркана, гледат на мене само като на жена, тоест недостойна за тяхното внимание.
— Ама в Йоркшир хората те слушаха.
— Защото ти беше повечето време на строежа. Те смятаха, че аз съм само рупор за твоите нареждания. — Джейн пресрещна погледа му. — И тук би могло да е така, стига да се появяваш там всеки ден.
— Нали? — избухна той. — А знаеш ли как ме боли главата от тази адска горещина? Разполагаш с Робинсън, той ще ти помага.
— Робинсън е само надзирател. Ти би трябвало да си поне по един час там. А след това си се връщай в Казанпур.
Патрик замълча упорито, но след това усмивка стопли зачервеното му лице.
— Права си. От утре ще идвам всеки ден, докато завършим линията. Но ти? Виждаш ми се страшно изтощена. Най-добре остани да си полежиш утре в къщи.
— Няма нищо. Само веднъж да се наспя истински и ще стана като нова. — Джейн стана и започна да вдига чиниите. — Опитай се да хапнеш нещо, иначе утре пак ще се събудиш с главоболие.
— По-късно. — Патрик отпи от уискито си. Джейн знаеше, че няма и да се докосне до храната. — Приятелят на принца сега все се навърта около махараджата.
— Пахтал?
Патрик кимна.
— Изглежда ми приятно момче. Поръча да те поздравя.
— Така ли? — В гласа й имаше подчертано безразличие. — Нещо друго не каза ли?
— Не. — Патрик изкриви лице. — Махараджата е този, който все казва и все пита. Сега иска да му се докладва къде е неговият локомотив и кога ще приключи строежът.
— Не му ли каза, че локомотивът ще пристигне след няколко дни?
— Ако онази проклета лодка не вземе да потъне на дъното на реката. Само това ни липсва! Всичко върви наопаки! — Изведнъж мрачното му лице се поразведри. — Локомотивът обаче страшно ще му хареса. Целият този месинг по него направо ще го заслепи.
Джейн потърси с поглед лицето му.