Топлите му устни засмукаха зърното на гърдата й през тънкия плат на ризата.
Тя нададе приглушен вик, изпаднала в паника.
— Ето така… — шептеше той. — Почувствай ме! Пожелай ме! Кажи, че имаш нужда от мене…
Нужда?! Как лудо се нуждае тя от него!
Джейн осъзна това въпреки своята обърканост. Винаги бе смятала, че мъжете са тези, които изпитват нужда от жена, че всичките онези приглушени викове и стенания, които бе слушала от майка си и другите проститутки, са само някаква задължителна игра, че се преструват, защото такъв им е занаятът. А сега се бореше отчаяно, за да възпре именно такива стенания, обезумяла от ласките на този непознат… Господи! Дали именно тази наслада не бе докарала майка й до робска зависимост, а не лулата с опиум?
Не! Тя няма да се остави да бъде подчинена. Уличница няма да стане! Не желае да робува на нищо!
— Пуснете ме! — Тя се освободи от ръцете му и скочи. Трескаво започна да закопчава ризата си. — Не ме докосвайте! Не съм курва!
Той не направи опит нито да я задържи, нито да прикрие голотата си. Остана легнал, вперил очи в нея, развеселен, отпуснат и… възбуден.
— Не съм те помислил за курва. От Забри знам, че някои от жените на британските офицери от форта идват понякога да се позабавляват.
— Казах ви, че не съм англичанка! — Гласът й трепереше така, че тя млъкна, за да пооправи дишането си. — Има някаква грешка. Нямам никакво желание да се въргалям с вас.
— Позволи ми да възразя. — Очите му потърсиха набъбналите й гърди, зърната се очертаваха чак неприлично под ризата й. — Мисля, че точно това желаеш!
— Това е някаква грешка — повтори тя още по-рязко. — Просто се уплаших и се оставих да ме натикат тук.
— Уплаши се? Не от мен, предполагам?
— Не от вас. — Тя отстъпи няколко крачки назад и опря гръб във вратата. Вече нямаше къде да отстъпва, а не можеше да излезе, преди да дойде Забри и да отключи. — Не, не от вас.
Мъжът седна и отпусна крака на пода.
Джейн се наежи.
— Охо! Каква варварщина! — Той не помръдна от леглото. — Не исках да те нападна. Ще почакам за онова, което съм поръчал, след като ти явно не си склонна да ми доставиш удоволствие. Няма ли да седнеш?
Погледът й стрелна заплашителната възбуда в слабините му.
— Да, положението си остава непроменено! — Той се засмя. — Но аз мога да се владея… — Нещо в напрегнатото й изражение го накара да смени темата: — Защо не избяга?
— Забри заключи.
— Интересно. Да не би да иска да придаде така още по-голямо очарование на обстановката?
— Не. Но в къщата й има един човек, когото не искам да срещна.
Мъжът наостри уши:
— Кой?
Отговор не последва.
— Е, нищо. Няма значение. — Той стана и отиде към масата до вратата, в единствения осветен от лампата ъгъл.
Джейн напразно се силеше да не го поглежда. Всемогъщи боже! Беше толкова красив и гъвкав, като някакво животно в джунглата, екзотично, свободно, незнаещо що е свян. Кестенявите му, завързани на тила коси бяха прошарени с по-светли кичури, които сега блестяха на светлината. Светлината очертаваше извивката на гърба му, изпълнените му хълбоци, силните мускули на раменете му. Чак сега Джейн видя бялата превръзка на лявото му рамо.
Той посегна към бутилката на масата и си наля чаша вино.
— Искаш ли една глътка?
— Не.
Той поднесе чашата към устните си.
— От кого се страхуваш? От някой любовник?
Тя не отговори.
Някакъв предмет върху масата привлече вниманието му. Устните му се свиха в усмивка, като посегна към него:
— Това тук сигурно е било предназначено за тебе.
Беше някаква причудлива маска от пъстри паунови пера — кафяви, черни, тюркоазени.
— Красива работа. Много бих искал да те видя с нея. — Той приближи маската към очите си. — Ще ми доставиш ли това удоволствие?
Странната маска покри цялата горна част на лицето му. Пъстрите паунови пера се разстилаха като ветрила от двете страни на главата. През бадемовидните прорези за очите светеше синият му поглед, маската бе изрязана така, че разкриваше красиво очертаните му скули. Изглеждаше необуздан, коварно развратен. Някакво рядко, разкошно мъжко същество от незнайни земи.
— Не, ще изглеждам нелепо с нея.
— Колко жалко! — Той свали маската и погледна към Джейн, опрян на масата, с подигравателно изражение: — И кой всъщност те преследва? Съпругът ти? Чакай, остави ме да отгатна. Някой застаряващ съпруг, който не може да ти предложи никакво удоволствие вече, та си принудена да търсиш тук облекчение?
— Глупости! Нямам съпруг. — Джейн смръщи лице. — А и да имах, никога не бих го мамила. Човек трябва да бъде верен на думата си.