— Да те вземат дяволите! Ти нищо не разбираш! — Патрик млъкна, вперил очи в умоляващото й личице. — Виж какво, аз съм свързан с железницата. От друго не разбирам, а моята работа тук свърши, свързахме вече двете насрещни отсечки. Предлагат ми работа в Сализбъри, вече със собствена бригада. За прост работник като мене това е страхотен шанс! Сализбъри е от другата страна на океана, в Англия. Не ми се вярва да искаш да отидеш толкова далече.
— Ами! Все ми е едно колко е далече! — Малката й ръка се вкопчи в лакътя му. — Направи опит, моля те! Обещавам ти, че няма да съжаляваш!
— Няма да съжалявам, глупости! — Той нетърпеливо размърда рамото си и се изправи. — Нямам никакво намерение да си окачвам на врата за цял живот детето на някаква си курва! Връщай се при Френчи! — И той продължи пътя си.
Грубостта на отказа му я замая, въпреки че съвсем не я изненада. През целия й живот, навсякъде я отблъскваха! Отдавна бе разбрала, че не е като другите деца на почтените жени, които пътуваха от град на град със строителите на железницата. Децата на онези жени идваха от един свят на свежо колосани дрехи, на съботно къпане и неделна литургия. А тя…
Усети, че й призлява, само като си спомни за душната смрад в задимената шатра на Френчи, за сладникавата миризма на опиума, който майка й пушеше от онази странна стъкленица до леглото си… За коравата длан на Френчи върху лицето й, когато не се втурваше достатъчно бързо да изпълни нарежданията му.
Не! Там няма да се върне! Никога! Точно сега не, когато е толкова близо до спасението…
Тя стисна юмруци толкова силно, че чак ноктите се забиха в дланите й.
— Дори да ме оставиш сега, пак няма да се отървеш от мене! Ще те последвам, където и да идеш!
Мъжът бе стигнал вече до влака, вдигнал левия си крак на металното стъпало.
— Непременно ще го направя! Ти си мой!
— Твой, глупости! Махай се!
— Аз ще дойда в Садлбъри и…
— Сализбъри. Ама за това ще трябва да преплуваш целия океан.
— Все ще се оправя някак си. Начин ще се намери. Ще видиш, че ще намеря как! — Гласецът й се скъса и секта.
— По дяволите! — Патрик наведе глава. — Защо си толкова упорита?
— Вземи ме! — прошепна тя. Вече не знаеше какво да му каже, как да продължи. — Моля ти се! Остана ли, все ще треперя, че може да стана като мама. Аз… на мене не ми харесва там.
Той стоеше пред нея, свил рамене. Секундите отлитаха.
— Мътните да те вземат дано! — Патрик рязко се обърна и скочи обратно долу. Големите му, обсипани с лунички ръце я хванаха през кръста, вдигнаха я като перце и я поставиха на платформата. — Опа-а! Я виж какво си лекичко!
Дали той отстъпи?! Джейн не смееше да повярва.
— Нищо ми няма. Защото съм дребна за възрастта си, но пък съм много яка!
— Личи си! Добре, от мен да мине. Можеш да дойдеш с мене, но само толкова! Не съм ти баща. Ще ми викаш Патрик, както ми казват другите.
— Както кажеш… — Зашеметена от облекчение, тя се хвана здраво за желязната ръчка. — Няма да съжаляваш. Ще ти се отплатя. Няма нещо, което не бих направила, за да…
— Чакай ме тук. Ще поговоря с кондуктора да се качиш. — Той се обърна. — Остава само да поиска и билет да ти купя! Дванадесет години строя този проклет участък, а сега да трябва и да плащам…
Джейн влезе във вагона. Усети под краката си подът да вибрира и изтръпна от ужас. Беше… невероятно! Въпреки че цял живот бе пътувала с майка си от един палатков лагер към друг — Френчи следваше по петите хората от строителството на железопътната линия — Джейн досега не се бе качвала на влак.
Тя седна и скръсти чинно ръце в скута си. Във вагона миришеше на стар цигарен дим, на прясно рендосано дърво и на въглища — цял куп въглища бяха насипани в сандъка до печката, поставена в предния край на вагона. Ето, тя ще трябва да свикне с клатушкането, с миризмите, със звуците на този нов живот…
„Всичко ще се оправи!“ — успокояваше се тя.
От чантата й се разнесе жално скимтене.
— Ох, божичко! Надявах се, че няма да се събудиш толкова скоро! — Джейн хвърли скришом поглед към перона. Патрик все още се разправяше с кондуктора. Тя бързо отвори чантата и оттам веднага лъсна една кафяво-бяла муцунка. Нежно погали малкия бийгъл по главата. — Тихо! Сега мирувай! Глас да не чувам! Моля ти се!
Баща й бе свършил спора с кондуктора. Когато се обърна и тръгна към вагона, на лицето му бе изписано върховно неудоволствие.
„Татко… Само да не забравя, че не бива да го наричам така…“ Това само би го ядосало и никога няма да я признае за своя дъщеря. Но ако тя се старае, ако се старае с всички сили, ако работи и му стане необходима, може някой ден и да й позволи да го нарича така.