— Съгласен съм — той отпи от виното. — Ето че отново се връщаме към любовника. — Той се отблъсна рязко от масата и отиде към леглото. — Как му е името?
„Колко време откак съм заключена в тази стая! — помисли си Джейн отчаяно. Въздухът бе спарен и душен — с нож да го режеш. — А и тази непоносима близост! Само да дойде Забри да я освободи от тоя капан…“
Мъжът седна отново на леглото и се облегна на таблата.
— Поговори малко с мене! Явно е, че ще поседим още доста време заключени двамата. Нека се опитаме да направим престоя си колкото е възможно по-приятен.
— Не съм задължена да ви забавлявам.
— Ах, да! Носиш нож. — Той потопи устни във виното. — Аз съм силен и ловък, защо ще рискуваш да не ме улучиш с ножа, когато би могла да ме задоволиш с малко приказки? — Той посочи към стола до леглото. — Сядай. Аз съм Рюъл Макларън.
— Рюъл? Странно име.
— Не и в Шотландия. Преди всичко, това е едно много старинно име. Сядай! — повтори той. — Е, няма ли да отговориш със същата учтивост? Как се казваш?
Тя прекоси стаята и седна предпазливо на предложения стол.
— Джейн.
— Джейн коя?
Тя не отговори.
— Права си, естествено. При създалите се обстоятелства имената са доста нелепа формалност. Просто исках да науча нещо повече за тебе. — Той сбърчи чело. — Джейн… — Изведнъж лицето му просветна и той щракна с пръсти: — Джейн Барнаби! Патрик Райли. Железницата.
Тя го погледна смаяна.
Но той вече се смееше.
— Не предполагаше, че мога да направя такава връзка, нали? След като Райли никога не те води в офицерския клуб… Ами да! Акцентът ти не е нито английски, нито шотландски, а американците в Казанпур се броят на пръсти. Ще се смаеш, като ти разкажа какво се говори из Казанпур за Райли и неговата повереница.
Джейн трепна.
— Лъжете се. Не можете да ме смаете.
— Да не би да се криеш от Райли?
— Не, разбира се.
— Тогава защо ти…
— Ами вие? Вие защо сте в Казанпур, господин Макларън?
— Охо, значи преминаваме в настъпление! — засмя се Рюъл. — Очаквах да атакувате по-рано. — Той отново отпи с наслада от чашата си. — Опитвам се да си издействам аудиенция при махараджата. Досега не можах да стигна до него.
— Защо искате да говорите с него?
— Той притежава нещо, което бих искал да имам. — Рюъл замълча. — Дали не можеш да му кажеш две-три добри думи за мене? Както чувам, той често идва да проверява лично как напредва строежът.
— И е все недоволен. — Джейн скръсти ръце в скута си. — Аз съм последният човек, който би могъл да му въздейства.
— Твърде жалко. — Той потърка босото си стъпало в изпънатия матрак. — Ще трябва да търся помощ другаде.
Вниманието й бе приковано от голия му крак, в движението на мускулите на прасеца, в контраста между златистата му кожа и белия чаршаф. Тя с усилие откъсна очи и насочи погледа си към превръзката на рамото му.
— Къде сте се наранили?
— Позволих да отклонят вниманието ми и моментално получих урок заради своята разсеяност. Друг път няма да се повтори. — Изведнъж той остави чашата настрани и скочи на крака. — Ама сега вече наистина губя търпение! Дайте да видим как можем да се измъкнем оттук.
— Трябва да изчакаме Забри.
— Не си падам по чакането. — Той отиде към един стол в тъмния ъгъл на стаята и посегна към бялата ленена риза. — А още по-малко по заключените врати. — Обличаше се вървешком. — А най-малко пък ме блазни представата за това как някой жадуващ мъст любовник се втурва тук и ме насича на парчета. Мисля, че при създалите се обстоятелства трябва да изчезваме час по-скоро! — Той се наведе, за да обуе левия си ботуш. — Жалко. Представях си вечерта малко по-иначе.
— Как можем да излезем оттук? И двете врати са заключени.
— Разполагаме с прозорците.
— На горния етаж сме.
Той обу и десния си ботуш.
— Нещо, което не би трябвало да ни попречи.
— Не бих искала да си счупя краката.
— Представях си, че ще се окажете по-решителна.
— Цялата ми решителност е насочена към завършването на тази проклета линия. А счупя ли крак, свършено е.
— Линията. Съвсем я забравих. — Той се изправи усмихнат и отиде до прозореца. — Не се бой. Ще имам грижата да не си причиниш непоправими увреждания. — Рюъл седна на перваза и преметна крака навън. — Доколкото разбирам, тази стая гледа към западната страна. Май че долу имаше една тясна уличка… — Той се намръщи. — Да, точно така! Спор няма. Чак тук вони от мръсотията.
Джейн пристъпи до него и погледна през рамото му. Луната осветяваше задната уличка, която изглеждаше безкрайно дълбоко долу под прозореца.