— Да не сте полудял?! Как можете да…
Той се напрегна и скочи. Падна приклекнал, ловко се превъртя и се претърколи. Веднага рипна на крака като котка и застана под прозореца.
— Това е. Хайде, скачай!
Тя го гледаше със зяпнала уста.
— Как успяхте?
— Хайде! Не се бой! Скачаш и те хващам.
Джейн го гледаше стъписана.
— Няма да се нараниш. Остави на мене! — Тъй като тя се оглеждаше все още нерешително, той обясни нетърпеливо: — Като младеж в Лондон известно време си изкарвах хляба като уличен акробат.
Да, нали тя видя колко гъвкаво и умело бе скочил — нямаше нужда от други доказателства за това, че казва истината.
Джейн се поколеба… Там долу е свободата. Няма никакво желание да седи и да чака Забри… Или пък да я намери Пахтал… Прехвърли се през перваза на прозореца, пусна крака, както бе направил Рюъл.
— Така — каза той и разпери ръце. — Хоп, долу при мене!
Това „долу“ й се струваше все по-далече.
— Какво чакаш? Само помни едно: в момента на скачането да се отблъснеш от перваза, за да не се удариш в стената.
Тя пое дълбоко въздух, замижа и се отпусна. Стори й се, че лети във въздуха безкрайно дълго. Рюъл я хвана.
— Браво… — Но изгуби равновесие, олюля се и падна, както я държеше на ръце. — Уф! — изръмжа той. — Ударих се, дявол да го вземе!
Джейн остана за миг като замаяна, но си пое дъх, измъкна се изпод него и застана на колене.
— Казахте, мисля, че сте бил акробат…
Той я изгледа мрачно:
— Да, но не съм казал, че съм бил добър акробат. Тогава бях на петнадесет години и бях толкова слаб, че и перце не можех да вдигна. — Той се надигна и изпъшка. — Затова след половин година зарязах акробатството и станах викач на пазара.
Джейн го изгледа гневно:
— Какъв човек сте! Можех да си строша врата!
— И все пак именно моят задник тупна всред тази смрадлива смет!
— Олеле, как само… — Тя млъкна и след това избухна в смях.
Двамата представляваха забележителна гледка: коленичили един срещу друг в купчината гнили отпадъци.
Рюъл наклони глава и остана така загледан в нея. На устните му разцъфна усмивка:
— Не те бях чул да се смееш.
— Нищо чудно. Та ние се познаваме едва от половин час.
Той стана и й помогна да се изправи.
— Не ми се вярва, че се смееш, кой знае колко често. — Той се озърна предпазливо и сви край ъгъла на къщата. — Хайде да изчезваме, преди да се е появил господин любовникът. Нямам намерение да ме накълца.
Думите му я върнаха към действителността. Света богородице! Как можа да забрави Пахтал и опасността, която той олицетворява? А ето че изобщо не се сеща за него! Като че всичко е както трябва и не я грози никаква опасност…
— Казах ви вече, че не се крия от никакъв любовник. — Джейн последва Рюъл по уличката и зави след него край ъгъла. — Вие изобщо не ме чухте… Пази се!
В мрака проблесна нож, насочен към незащитения гръб на Рюъл. Без да помисли, Джейн се впусна между Рюъл и кинжала. Болката впи зъби в рамото й и спря дъха й. Залитайки настрани, тя мярна като в мъгла образа на нападателя. Висок, слаб… белите гънки на тюрбана… „Пахтал! — помисли си тя замаяна. — Сигурно е Пахтал…“
Джейн чу като от далеч проклятието, с което Рюъл се втурна след нападателя. С едната си ръка той хвана ножа, с другата стискаше мъжа за гърлото.
Около нея изведнъж падна мрак. Вече не можеше да различи лицето на Рюъл — Джейн бавно се свлече по зида.
„Не, трябва да остане права! Трябва да помогне! Ножът… Пахтал ще го…“
Някой я вдигна на ръце.
Тя отвори очи. Над нея бе надвесено обезпокоеното лице на Рюъл.
— Рани ли ви? — прошепна тя нечуто.
— Защо мене? — възрази той с хрипкав глас. — Той не удари мене.
— Мислех, че… Пахтал… Той…
Джейн не продължи, защото съзря недалеч на земята тялото на нападателя. Устата му бе зейнала в застинал вик, оцъклените му, излезли от орбитите очи, гледаха в нищото. Не познаваше този човек.
— Не е Пахтал — простена тя. — Мъртъв ли е?
— Окончателно. — Рюъл бързо пресече улицата. — Но със закъснение. Успя да те нарани. Кротко сега, трябва да те махна оттук.
По ръката й се стичаше нещо топло.
— Тече ми кръв…
— Зная, по дяволите! Ще се погрижа за раната. Но преди това трябва…
— Какво си направил с нея, за бога?
Гласът беше силен с шотландски акцент… Един мъж излезе из сянката и се наведе над нея.
— Нищо не съм й направил. Тя сама се навря под ножа, предназначен за мене! — отвърна Рюъл грубо.
— Майко божия, още една Мила, значи! Изглежда просто предизвикваш жертвоготовността на възвишената женственост.
— Радвам се, че можеш да видиш нещо смешно в случилото се, Йън. Ще продължаваш ли да се хилиш, докато й изтече всичката кръв?