Лицето на мъжа, когото Рюъл нарече Йън, изведнъж стана сериозно.
— Тежко ли е ранена? Остави я да легне. Искам да видя раната.
— Тя каза, че някой я преследва. Затова исках да я махна оттук. Стегни носната си кърпа над раната, да спрем кръвта.
— Веднага! — Йън побърза да изпълни нареждането, без да сваля очи от лицето на момичето. — Малко може да те заболи сега…
Заболя я, но не малко. Джейн стисна зъби и се разтресе от болка.
— Стягай! — нареди Рюъл. — Не е време сега за глезотии. Не виждаш ли, че още кърви?
Йън стегна още кърпата. Джейн прехапа устни да не изпищи, но Рюъл добре чу странния задавен звук, който тя издаде, защото не откъсваше изпитателни очи от лицето й.
— Зная — каза той сурово. — Но трябва да спрем кръвта. Няма да те оставя да умреш. — Той се обърна към другия мъж. — Трябва да я отнесем оттука.
— Аз ще я нося — каза Йън.
— Не. Аз ще се погрижа. Ти ще пазиш гърба ми.
Джейн отвори очи и видя сянката на някакъв мъж до леглото си.
— Ще се оправиш, моето момиче. Просто драскотина, макар че изтече толкова кръв. — Мъжът се усмихна. — Мисля, че все още не сме представени един на друг. Аз съм Йън Макларън, лорд Гленкларън. Рюъл е мой брат.
Тя погледна надолу към ръката си. Беше облечена, но с отрязан ръкав на ризата и на рамото й имаше чиста превръзка.
— Къде…
— В хотел „Напала“. Това е стаята на Рюъл. Когато изгубихте съзнание, решихме да ви доведем тук. Рюъл каза, че тук е по-близо до вашето бунгало.
— Аз никога не губя съзнание — опита се да протестира Джейн.
— Разбира се, че не. Да речем тогава, когато заспахте.
— Къде е Рюъл?
— Изцапа се с кръв, докато ви носеше. Изпратих го да се преоблече оттатък.
Говореше така, като че е изпратил навън някакво непослушно хлапе. Джейн не можеше да си представи, че мъжът, когото срещна у Забри, може да се остави да бъде „изпратен“.
— Колко е часът? — попита тя, като погледна към тъмния прозорец.
— Почти един през нощта. Нали ви казах, че бяхте дълго… Че доста дремнахте.
Джейн с усилие се надигна и седна в леглото.
— Трябва да се връщам у дома.
— Можете да пренощувате тук. Аз ще се разположа при Йън! — На вратата стоеше Рюъл. Преоблечен в кафяв панталон, кафяви ботуши и чиста бяла ленена риза. Той тръгна към леглото, с тази негова животинска грациозност, която бе забелязала у Забри. — Ще предупредя Райли къде си.
— Не! — възрази Джейн. — Тоест… много благодаря, но не бих искала той да се тревожи.
— А и не би искала той да разбере къде си била снощи, нали? Кой е Пахтал?
Отговор не последва.
— Ще позволиш ли да ти припомня, че снощи заради тебе пратих човек на оня свят? — Рюъл сви рамене. — Не че съжалявам. Не мога да постъпя иначе с един подлец, който дебне в тъмното. Но поне да зная дали трябва да очаквам някакви последици.
— Мисля, че е някой от слугите на Пахтал.
— А кой е Пахтал?
— Служи при принц Абдар… — Тя изведнъж заговори бързо-бързо: — Но не бива да се боите, че махараджата ще научи за това. Абдар гледа да го държи настрана от своите работи.
— Какви свои работи?
Тя бе длъжна да разсее опасенията му, но не и да му издава тайни. Джейн отметна завивката:
— Искам да се върна в нашето бунгало. В зори трябва да ставам за работа.
— Твоята железница може да мине и без тебе ден-два. Загубила си толкава много кръв, редно е да си позволиш малко отдих.
— Ден-два… — Тя го погледна, като че си е загубил ума. — След две седмици започва мусонът. Не мога да си позволя и час почивка.
— Рейли ще се понапъне. Нали проектът е негов?
Джейн безмълвно стана от леглото.
Стаята се завъртя пред очите й и тя полетя нанякъде.
— Какво правиш, по дяволите! — С две крачки Рюъл се озова до нея и я подхвана да не падне. — Лягай веднага!
— Не, вече съм по-добре. — Така беше наистина. Чувстваше се слаба, но сега стаята си стоеше на мястото. — Трябва да ида…
— При проклетата си железница, разбрах! Върви по дяволите!
— В присъствието на дама не бива да ругаеш! — обади се Йън предупредително. — Но признавам, че имаш право. Вие трябва да си отпочинете, моето момиче!
— Нищо ми няма. Благодаря ви за вашата загриженост.
— Загриженост! — избухна Рюъл. — Само защото си толкова глупава да се навреш под кинжала, предназначен за мене!
— Надали са искали да ударят вас. Сигурно е някаква грешка. Просто не разбирам. Вие изобщо не сте заплетен…
— Да, но излиза, че яко съм заплетен! — каза той ядно. — Задължен съм ти, а задълженията си аз винаги заплащам.
— Не ми дължите нищо.
Внезапна усмивка проблесна на лицето му и прогони гневното изражение, сякаш изобщо не го е имало.