— Доверие в мене? Глупости! Тя изглежда има доверие само на този Картаук.
— И това те вбесява, прав ли съм?
— Глупости! Съвсем не съм ядосан — Рюъл удари чашата си на масата и скочи. — Единственото, което ме ядосва, са тези твои безконечни въпроси. Писна ми! — И той се запъти към вратата.
— Къде тръгна?
— Ще изляза малко на въздух. Задушавам се тук вътре. — Рюъл изгледа ядно брат си. — Пет пари не давам нито за твоя Гленкларън, нито за това глупаво момиче! Единственото, което ме интересува, е Цинидар.
Вратата се затвори с трясък зад гърба му.
— Мъртъв е. — Коленичила до трупа, Забри вдигна очи към Пахтал. — Като гледам тия белези по врата му, мисля, че са го удушили, това обърква ли нещо твоите работи?
— Не, разбира се. Смъртта на Резар няма никакво значение. — Пахтал отново спря очи на безжизненото лице на своя слуга. — Стига да е изпълнил задачата си.
— По ножа му има кръв, а и по улицата има кървава следа… Ти какво? Искаше само да ранят шотландеца, така ли?
Пахтал кимна.
— Принцът изгуби търпение да ги гледа как всичко провлачват. Просто искаше да подтикне шотландеца да се сближи с момичето. — Около устните му трепна усмивчица, като спря очи върху ножа, захвърлен на каменната настилка. — Мисля, че сега вече мога да го уведомя, че желанието му е изпълнено.
Забри потръпна едва забележимо, изправи се, взе фенера и тръгна към сводестата врата.
— Е, тогава Негово височество сигурно ще е доволен от нас двамата с тебе.
— Възнаграждението ще си го получиш. Но това змийче не спомена нито дума за Картаук, така ли?
— Нали ти казах. Нито дума.
Пахтал побърза да смени темата:
— Негово височество каза, че онази вечер си изглеждала страхотно.
— Нима?
Той се усмихна.
— Ами да. И каза още, че само да се намери Картаук, ще поръча да ти направи златна маска.
— Каква чест!
— Но има и къде-къде по-голяма чест — зашепна Пахтал. — Той може да те вземе в харема си. Представа нямаш какви са накити, какви са дрехи!
— Спомена ли такова нещо? — В гласа на жената трепна надежда.
— Не е. Но аз имам голямо влияние пред Негова светлост. Само да му напомня какъв рядък талант прояви ти, когато бяхме двамата с него при тебе…
— Ще направиш ли това за мене?! Вечно ще съм ти благодарна за преблагата щедрост…
— Има възможност. Но ти можеш още сега да ме дариш с радост.
Очакваният отговор дойде начаса:
— Ще те даря, ще те даря! — Забри се усмихваше трескаво. — Ела още сега горе, ела, ще ти покажа, че онова, което изпитахте тогава, е било само предвкусване.
Пахтал поклати глава.
— Не, не горе! Тука.
Забри се ококори. Озърна се нервно в тясната уличка и спря поглед на мъртвеца, проснат едва ли не в краката им.
— Ти все се шегуваш. Та тук вони, а и слугата ти…
— Точно това ме възбужда — прошепна той. — Обърни се и се опри с ръце на стената.
— В леглото ще е много по-хубаво. Имам копринени чаршафи, прохладни и меки…
— Не търся коприните ти. — Пахтал взе фенера от ръката й и го остави до главата на убития. — Точно така искам: той да лежи там и да ни гледа, да види колко е хубаво да си жив! — Ноздрите на Пахтал трепкаха конвулсивно, в очите му загоря див огън. — Ти лъжеш. Излъга, че ще ме зарадваш, курво мръсна!
Без да каже нито дума, Забри се наведе напред и опря длани на пръстения зид. Какво пък толкова! Правила го е къде-къде по-гадно, а и за къде-къде по-малък кяр…
Пахтал трескаво вдигна фустите й и я облада с един-единствен жесток тласък. Издаде някакъв вой, като ранен звяр, дъхът му хриптеше, пресеклив, тежък…
„Какво пък толкова?“
Има какво. Тя не е безстопанствена кучка. Обидно е. Унизително е. Всред смрадливата смет, от която й се повдига! С тия изцъклени очи на мъртвеца, втренчени в нея.
„Ох, само да има малко пари и власт! Само Абдар да рече да я прибере в двореца, ще видят те… Всички ще видят!“
Когато на сутринта излязоха от хотела, Джейн спря изумена — собствената й кобила Бедилайа стоеше до един червеникав жребец.
— Как я доведохте?!
— Не можах да спя. Накарах портиера да ми опише къде е бунгалото на сахиб Райли и така… Ах, да! Да знаеш, че от това куче, дето го държиш в обора, полза никаква! С близане и въртене на опашка обор не се пази.
— Зная. Опитах се да превърна Сам в куче — пазач, но е прекалено дружелюбен. Държа го в конюшнята само защото Патрик не го иска в къщи. — Джейн говореше тихичко и галеше разсеяно кобилата по муцуната. — Откъде разбрахте кой кон е моят?
Лицето на Рюъл доби някакво странно изражение. Но той небрежно каза:
— Не беше трудно. Конете бяха само два, а другият е по-голям, по-тромав, по-изоставен. Предположих, че и конят ти ще е напрегнат и изтощен като тебе. Ето че познах. — Той мина отляво на кобилата. — Трябва да вървим. Ела, ще ти помогна да се качиш.