Джейн се поколеба. Не помнеше вече кога ли за последен път някой й бе предложил този кавалерски жест. Не беше необходимо. Но толкова приятно… Видя как и той се метна на коня си.
— Защо не можахте да спите?
— Прекарах твърде вълнуваща вечер. — Той се усмихна многозначително и пришпори Нугет. — Но ти положително не си имала проблеми със заспиването.
— Не, никакви. Не можех да си позволя нищо друго, освен да спя. — Джейн отмести поглед. — Тази сутрин съм много по-добре. Съвсем не е необходимо да идвате и вие.
— Мисля, че вчера изяснихме този въпрос.
— Вчера вие изобщо не чухте какво ви казах.
— Сега също няма да те послушам. Колко път има до обекта?
— Около пет мили. Започнахме едновременна насрещна отсечка от Наринт, работата да върви паралелно, докато строим мостовете.
— Мостовете?
— Трасето минава през две дълбоки пропасти на разстояние десетина мили една от друга. Реката Засту идва от север и се разделя на два ръкава, които се събират отново на една миля от Казанпур. Строим моста едновременно с полагането на останалите линии.
— И сега вече е готов, така ли?
— Линията вече прехвърли каньона на Сикор, но има да се завършат още седем мили, докато стигнем до моста на Ланпур.
Продължиха да яздят мълчаливо един до друг, оставиха града зад себе си и се отправиха към Ланпур.
— Какво значи „викач на пазара“? — Дойде като гръм от ясно небе. На изумения поглед на Рюъл Джейн побърза да поясни: — Нали казахте, че сте станали викач на пазара, след като не ви е провървяло като акробат.
— О, това е амбулантен търговец, който разказва разни истории. Например седи на някой ъгъл, продава вестници и разказва новините от тях, но трябва да ги разкрасява, та да се трупат хората.
— И биваше ли ви в тази работа?
— Отначало не, но след това бързо свикнах. Като си гладен, да видиш колко бързо се научаваш.
— Гладен? Вие сте брат на лорд.
Лицето му изведнъж се затвори — Джейн сякаш чу изщракването на скрития механизъм.
— Защото не съм Йън.
Явно, повече приказки на тази тема бяха нежелателни.
— А какво друго сте правили в Лондон?
— Ами… по едно време бях ловец на плъхове. — Рюъл я изгледа през полуспуснати клепачи. — Да ти разказвам ли за моите приключения из лондонските канали?
Джейн направи гримаса.
— Не е необходимо. Изобщо нямах представа, че има и такъв занаят в Лондон. Не че знам кой знае колко за Лондон. Бях там само няколко дни, когато се местехме в Сализбъри. Голям град, голямо гъмжило.
— Точно така. Трябва да забрави човек гъмжилото и да може да усети града. И не си ходила повече в Лондон?
— Не.
— Защо така?
— Бяхме страшно заети със строежа.
— Строежи много. Винаги все нещо трябва да се строи.
— Да, винаги — каза тя простичко.
— Някой би могъл да каже, че това не е работа за жена.
— Този някой трябва да е глупак. Защо да не е? Защото нямам мускули като буци, така ли? В тази работа е нужно много повече от физическа сила. Нужна е прецизност и изпълнителност, трябва да знаеш как трябва да мине трасето, кога да заобиколи, кога да пробиваш тунел… Трябва да си сигурен, че всяка релса, всяка траверса е легнала както трябва. А това аз го мога по-добре и от мъж.
— Не се впрягай! Съвсем не исках да споря. — Рюъл направи кратка пауза. — И кой те научи да бъдеш по-добра и от мъж, както казваш?
— Сама. Като отидохме в Сализбъри, не се отлепвах от Патрик, все по петите му, само очи и уши, и всичко научих.
— Къде си живяла, преди да идеш в Сализбъри?
— В Юта. — Тя бързо промени темата. — Урвата е веднага след този завой. — Тя дръпна юздите на коня си и посочи височината. — Там ще слезем от конете и ще вървим покрай траверсите.
— Ако успееш да вървиш, без да се строполиш. Все още си бледа като мъртвец.
— Няма да се строполя. Казах вече, че отново съм тип-топ. — Джейн слезе от седлото. — Най-добре се справяш с неразположението, като не мислиш за него.
Джейн почувства изпитателния му поглед върху себе си, докато сваляше седлото от Бедилайа. Завърза коня на едно бананово дърво недалеч от линията.
— Не, няма да се строполиш… — Гласът му прозвуча някак особено и тя го погледна изненадано през рамо. Изражението му си беше подигравателно, както винаги почти. — Я кажи, осъзнава ли Райли какво притежава в твое лице?
— Естествено.
— Но не толкова естествено, че да пусне в къщата едно кученце, към което си толкова привързана. Така ли?