— И вие се стремите към това?
Той намигна:
— Е, може да се задоволя и с ролята на престолонаследник.
Джейн поклати глава.
— Не мога да си представя, че бихте се чувствали добре в един такъв живот. Това би ми било… чуждо.
— Предпочиташ да си останеш завинаги по железопътните линии?
— Не навсякъде е толкова тежко, колкото тук.
— И струва ли си?
Джейн бързо кимна:
— О, да, и още как!
— Но защо?
— Не мога да го обясня… — Тя се поколеба. — Влакът означава… свобода. Качваш се, отнася те нанякъде, можеш да оставиш след себе си всичко лошо.
— Ами ако влакът те отнесе някъде, където е още по-лошо?
— Просто скачаш от него, преди да си пристигнал. Влакът ти дава възможност сам да решаваш.
— … А и възможност да избягаш. — Той я гледаше с присвити очи. — От какво се опитваш да избягаш ти, Джейн?
— Вече съм избягала и никога няма да се върна обратно — каза тихичко тя.
— И твоят Патрик ти помогна при бягството, така ли?
Джейн се усмихна.
— Да, Патрик ми помогна.
— Още едно уиски, мистър Макларън? — попита Патрик.
— Мисля, че не, благодаря.
— Аз ще си позволя още една глътка… — Патрик изля остатъка от шишето в чашата си. — Зная със сигурност, че в бутилките има винаги по-малко, отколкото е написано. Да не говорим за това, че прислужникът в клуба здравата ни мами. Не може да вярва човек на тия индуси, мистър Макларън.
— Натрупали сте твърде неприятен опит — каза Рюъл вежливо.
— Зула! — провикна се Патрик. — Къде се дяна тази калпава готвачка? Джейн, изтичай до кухнята и й кажи да донесе една бутилка.
— Вчера извади последната — каза Джейн.
Патрик се намръщи.
— Да знаеш, че тя положително измъква бутилки и ги продава тайно на пазара.
Джейн само наведе очи.
Патрик стана и тръгна залитайки към верандата.
— Веднага се връщам, мистър Макларън… Май че там някъде имаше една бутилка.
— Шармантен юначага — отбеляза Рюъл сухо, когато Патрик изчезна на верандата.
Джейн се обърна гневно към него:
— Защо не си тръгнете най-сетне?
Рюъл вдигна високо вежди:
— Да не съм сторил нещо, което те е засегнало?
— Сторихте това, че седяхте през цялото време и го наблюдавахте… като че ли го разрязвате, като че ли… — Тя пое дъх. — Наблюдавахте ни и двамата. Това ме притесни.
— Приятно ми е да те наблюдавам — усмихна се той. — Мислех си, че зная всичко за тебе, но продължавам да откривам все нови и нови неща.
— Вие изобщо не ме познавате, а нямате право да съдите и Патрик, защото не го познавате.
— Не си справедлива! — Сините му очи проблеснаха закачливо насреща. — Пък аз си въобразявах, че съм шармантен и забавен! Райли поне сигурно мисли така. При положение, разбира се, че в мъглата на уискито все още може да мисли. Винаги ли е пиян, когато се връщаш в къщи? След като си се трепала вместо него цял ден?
— Всичко е от горещините.
— Виж ти! — Рюъл стана от масата и остави салфетката си. — Тъй като по всичко личи, че съм прекалил с гостуването, смятам да се сбогувам. — Той направи лек поклон. — Благодаря за вечерята. Предполагам, че благодарение на наличието на въпросната Зула не ти се налага да шеташ и в кухнята?
Ръцете й под масата бяха стиснати в юмруци.
— Лека нощ!
Изведнъж цялата му подигравателност сякаш се изпари като с магическа пръчка:
— Върви си легни, за бога! Капнала си от умора, а той дори не го забелязва. Ще се видим утре на строежа.
— Искате да дойдете пак?
— Разбира се! Беше много интересно преживяване. — Рюъл се запъти към вратата. — Винаги ми е забавно да науча нещо ново. Затова ми хареса толкова много и вечерята.
— И какво толкова ново научихте у дома?
— Че си невероятно лоялна и си готова най-искрено да се трепеш до смърт от работа заради този чаровен пияндур.
— Той не е пияндур! Казах ви…
— Че е от горещините — довърши той вместо нея. — Тук срещнах какви ли не хора, които извиняват всичките си слабости все с времето. Жегата ги карала да ожадняват, мусонът ги депресирал, пясъчните бури били причина за мързела им… Патрик Райли не ме интересува повече. Вече зная онова, което исках да разбера.
— И какво по-точно? — попита остро тя.
Той посрещна погледа й.
— Каквото и да е имало помежду ви, приказките на хората не са верни. Той не спи с тебе.
— Е? — попита Йън, когато час по-късно Рюъл влезе в хотелската стая. — Донесе ли денят нещо ново?
— Достатъчно. — Рюъл смъкна жакета и ризата си и тръгна към умивалника. — Запознах се с Патрик Райли.
— Е?
— Той няма нищо общо с Картаук. Нито пък с когото и да било другиго. Освен с бутилката.