— Това вече променя нещата. Можеш ли да ме представиш на махараджата?
Джейн поклати глава.
— Не мога да си позволя да предизвикам недоволството му. Не мога да рискувам. Той се интересува единствено от новия локомотив. Ще му бъде страшно неприятно да го занимавам с други работи.
— Жалко. Тогава предпочитам да видя вратата сега, за да мога да я разгледам на спокойствие. Имам неизказана слабост към всичко златно. В какъвто и да е вид и в каквато и да е форма…
— Познавам още един човек, който мисли така. — Усмивката й помръкна. — Всъщност познавам двамина, които… — Джейн пришпори кобилата си и тя препусна в лек тръст. — Ако искате да видите вратата, трябва да побързаме.
Когато стигнаха до гарата, слънцето бе почти залязло. Последните бледи лъчи огряваха пищните месингови орнаменти, които украсяваха двата тъмночервени вагона — те целите искряха.
— Къде е прословутата златна врата? — попита Рюъл.
Джейн посочи втория вагон.
Той бързо мина край първия вагон и се качи по четирите стъпала на втория.
— Слънцето почти се скри. Вече ще е трудно да се види нещо… — Рюъл взе фенера, окачен на една кука до вратата, пална фитила и го вдигна високо. Стоеше мълчалив, прехласнат пред вратата.
— Великолепна!
— Изобразява рая. Самата врата е от бронз, а отгоре е работено със злато. — Джейн се намръщи. — И въпреки това ни излезе страшно скъпа.
Да, тази проклета врата им създаде толкова ядове. А излезе и толкова скъпа, че Джейн просто нямаше сили да я погледне с подобаващото за такова чудо възхищение. Сега обаче се хвана, че гледа вратата с очите на Рюъл.
От двете страни се извисяваха две широко разклонени дървета, по чиито клони цъфтяха причудливи цветове. Същите цветове се сипеха по цялото златно табло. През булото на сипещите се цветове се виждаха тигър и газела, играещи пред фигурата на жена, облечена в сари. Жената не обръщаше внимание на животните, погълната от изображението си в ръчното огледало.
— Майсторска работа. Кой е правил вратата?
— Местен майстор. Занаятчия. — И Джейн побърза да го подкани. — Нагледахте ли се?
— Не. — Погледът му падна върху стъблото на дървото отляво. — Това тук какво е? Змия!
Джейн се беше надявала, че той няма да забележи увилата се около дънера змия.
— Може ли да има рай без змия?
— Не, доколкото ми е известно. — Рюъл се усмихна загадъчно. — Но не съм виждал досега такова изкусно изображение на… змия.
Тъй като й бе неприятен този негов интерес именно към змията, Джейн побърза да отклони вниманието му:
— На мене най-много ми харесва тигърът.
— Великолепен е… — Но той все още не откъсваше поглед от змията. — „Една изтънчена низост…“ — промълви той.
— Какво?
— Нищо. — За огромно нейно облекчение той откъсна очи от вратата и се обърна към нея.
— Мога ли да разгледам вътре?
— Разбира се. — Тя извади връзка ключове от джоба си, но се поколеба, защото се сети какво има вътре. — В мебелировката няма нищо необикновено. Не ви ли стига това, което видяхте?
Той я погледна с пронизващи очи:
— И какво е онова вътре, което не бива да видя?
— Уморена съм, гладна съм… — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Искахте да видите вратата, ето, видяхте я. Всичко друго ще е само губене на време.
— Защо?
— Добре, за бога! — Тя отключи тежката врата и я отвори. — Разглеждайте, щом толкова желаете. На мене ми е все едно.
— Благодаря. — Той влезе. — Няма ли да дойдеш и ти?
— Вече съм го разглеждала.
Но когато той застана очаквателно, вперил настойчив поглед в нея, Джейн направи няколко провлачени крачки и застана до него.
— Само побързайте!
— Ох, забравих, че си гладна. — Рюъл вдигна високо фенера, за да огледа наоколо. В светлината се мярнаха червени плюшени кресла, светли маси от тиково дърво и привързани с тежки пискюли завеси, обрамчващи первазите на прозорците, целите инкрустирани със седеф. Той вдигна фенера още по-високо. На стената грейнаха осем картини и той подсвирна продължително с уста — изразявайки и учудване, и възторг.
— Направо да ти се прииска!
— Сам махараджата ги е подбирал — каза Джейн нетърпеливо. — Накара да ги донесат от двореца.
— Несъмнено от харема му. Камасутра…
— Кама… Какво?
Той пристъпи, загледан в картината пред себе си.
— Нарисувани са изящно! Забри ми показа няколко такива картини в една книга. Виждаш ли възторга в лицето на мъжа? — Той приближи фенера и го вдигна пред самата картина. — А задните части на жената изглеждат меки и закръглени като половинки на праскова. Тази поза е много еротична, стига да… се спази ъгълът.