Пронизителното изсвирване на потеглящия локомотив я накара да подскочи. Тя уплашено се вкопчи с две ръце за седалката. Чу как Патрик грубо изруга, защото трябваше да се затича и да скочи в движение на стъпалото.
От ледения въздух парата се превръщаше в скреж по прозорците, преди още черният змей да остави далеч зад себе си скованите набързо бараки и палатково селище на Промънтри Пойнт.
Сърцето й бе свито от страх и тревога — сега, когато видя да се нижат край влака познатите места. Изведнъж й стана ясно, че обръща завинаги гръб на всичко познато.
— Искаш ли да се върнеш?
Тя вдигна очи. До нея бе застанал нейният баща, ох, не, Патрик, и я гледаше с надежда.
— Мога да те върна обратно на следващата гара…
— Не.
— Внимавай, това е последният ти шанс!
Промънтри Пойнт изчезна от погледа й. Да, просто като че такова място изобщо не е съществувало! И с това изведнъж целият й страх сякаш се изпари.
— Не. Не.
Имаше мъглява представа за това какво значи да имаш истински дом. Ала знаеше съвсем точно, че шатрата на Френчи никога не е била неин дом. О, нейният татко е строител в железниците и пътува от място на място! Ето, може би този тресящ се, бълващ огън дракон, с който сега пътуват, ще е навярно нейният дом от сега нататък. А ако е така, най-добре ще е да научи всичко за него и да свикне. Да, точно това трябва да направи. Баща й обича железницата — значи тя трябва да стане част от нея, както железницата е част от него.
Джейн плахо се понамести на твърдата дървена пейка, като се опитваше да отпусне скованите си мускули.
— Не, няма да се върна. Отначало ме беше малко страх, но сега вече ми мина.
Патрик Райли промърмори нещо неясно в брадата си и се излегна на седалката до нея.
Джейн се вслушваше със затворени очи в потракването на колелата върху стоманените релси. Бавно, съвсем бавно започна да й се струва, че долавя дори известен ритъм в цялото това тракане — като че чуваше ударите на някакво огромно сърце. Може би този дракон не е толкова див и може да бъде опитомен? Може след време той да й позволи да се приближи до него и да се сприятелят. Може би тя ще разгадае всичките му тайни…
Глава първа
Крюгервил, Африка
3 април 1876 г.
Рюъл му заприлича на някакъв великолепен, готвещ се за скок тигър!
В дясната му ръка смъртоносно лъщеше нож с дръжка от слонова кост. Около устните му играеше усмивка на надменно безразличие. Гол до кръста, с блестящи като злато мускули, със сини очи, в които проблясваше животинска радост, плъзгащ се умело около огромния въоръжен с мачете мулат — така изглеждаше Рюъл…
Изтръпнал от ужас, Йън Макларън се взираше през тежките валма от пушек, изпълнил кръчмата, към двамата мъже, заплетени в смъртна схватка. Не бе и предполагал, че Рюъл може да изглежда толкова страховит и опасен. Въпреки че историите, които достигаха до ушите му през всичките тези години, би трябвало да му послужат като предупреждение. Още повече, че и като момче Рюъл съвсем не беше хрисим.
Годините бяха изострили и втвърдили безупречната симетрия на чертите му. Неговото лице, за което Маргарет казваше, че притежава красотата на низвергнат от небесата ангел. Светли златисти кичури прошарваха тъмнокафявата му, събрана на тила коса — това още повече подчертаваше приликата му с някакъв хищник.
Мулатът замахна светкавично с мачетето.
Рюъл избегна удара елегантно и се засмя сподавено:
— Охо! Най-сетне! Точно умирах вече от скука, Барак!
— Не стойте така безучастно! — Мила дръпна Йън за рамото. — Нали обещахте, че ще му помогнете, ако ви доведа при него? Барак ще го убие!
— Изглежда наистина се опитва да го стори! — промълви Йън.
Още когато пристигна в града преди няколко часа му казаха, че Мила е само една от проститутките в лагера на златотърсачите, но че несъмнено питаела истински чувства към Рюъл. Това надали би могло да изненада Йън. Рюъл, с този негов дяволски чаровен вид, с неговия общителен и весел характер — жените просто лудееха по него и бързаха да споделят леглото му.
Ето и сега — този Барак. Висок близо два метра, с мускули на бик… Но Йън не се съмняваше ни най-малко, че брат му ще победи мулата.
— Мисля да изчакам и да ги погледаме малко. Рюъл никога не е обичал да му се меся в тези работи.
Огромният мулат се хвърли в нова атака. Рюъл се изви, гъвкав като котка, и избегна острието, което разряза въздуха край тялото му.
— Охо! Ти ставаш все по-добър, драга! — изсмя се Рюъл. — Но все пак не те бива достатъчно. Хайде, хайде, Барак! Каква е тази тромавост?