Джейн се улови, че не гледа картината, а само играта на светлината върху изящната линия на скулите му. Въпреки че двамата не се докосваха, тя чувстваше как огънят тече от него към нея. Долавяше земния дъх на сол, сапун и пот, който идваше от него. Усети, че дишането й се обърква. Това интимно усамотение във вагона бе непоносимо…
— Да тръгваме!
Той й хвърли въпросителен поглед:
— Май че се изчерви? Човек би помислил, че жена, която посещава толкова често Забри, не би намерила нищо шокиращо в тези сцени.
— Не съм се изчервила!
Ала знаеше, че пламналите й бузи ще я изобличат в лъжа и затова продължи дръзко:
— Не ги намирам за шокиращи, а за неправдоподобни. Мъжете не познават нежността. Не е така, както е показано на картината.
Рюъл я изгледа с присвити очи.
— Така ли? А щом не е така, как е тогава?
— Грубо и бързо — каза тя рязко.
Той се разсмя.
— Грубо? Не бих могъл да го отрека. Ти би трябвало…
— Не желая да говоря за това!
— Защо не? Намирам нашата дискусия за страшно вълнуваща. Разкажи ми още нещо.
— Вие ми се присмивате.
— Може би твоят личен опит е твърде оскъден.
— Лъжете се! — отвърна тя разпалено. — Прекарах първите дванадесет години от живота си в бордей. Зная всичко за… — Тя млъкна и се завъртя на токовете си. — До гуша ми е дошло от тази гадост!
— В бордей? — Гласът му прозвуча толкова променено, че тя го погледна през рамо. На лицето му нямаше и помен от подигравка. Изглеждаше целият напрегнат, като котка, която се готви да скочи. — Райли от там ли те прибра?
— Да.
— Изглежда, че съм го преценил погрешно. Не би ми хрумнало, че си пада по деца… Сега вече наистина не мога да го понасям.
— Не беше това! Аз трябва да се връщам в бунгалото.
— Да-а, точно така! Ти не бива да закъсняваш… — Кадифеният му тон само увеличи осезаемото напрежение, очите му святкаха срещу нея изпод полуспуснатите клепачи. — Добрият Патрик сигурно ще полудее, ако го накараш да чака дори само миг…
— Престанете! — Джейн застана пред него, свила ръце в юмруци. — Патрик може да не е винаги трезвен, но никога не се подиграва на хората, никога няма да наскърби съзнателно някого. Той не е… Патрик не е жесток като вас! — Тя се обърна и рязко дръпна вратата.
— По дяволите! — Рюъл с един скок се намери до нея и посегна да задържи ръката й. Джейн се опита да се освободи.
— Пуснете ме! Дяволите ви взели!
Той моментално я пусна и вдигна ръце.
— Няма да ви докосна! Може ли само да кажа нещо?
Тя го измери с блеснали от гняв очи.
— Бих искал да се извиня… — Той сви вежди. — Но явно не ме бива много в тия работи. Можеш ли да ми простиш?
Джейн почувства как гневът й се изпарява.
— Какъв странен човек сте все пак!
— Несъмнено. — Той отстъпи назад, за да й направи път. — Тръгвай. В момента съм доста объркан. Най-добре е да не си близо до мене сега. Ще се видим утре сутринта.
— Ще има ли някакъв смисъл, ако предложа… да не идвате повече на обекта? — заекна тя.
— Никакъв смисъл! — Той дори не я удостои с поглед, мина край нея и слезе по стъпалата на вагона. — Вече е твърде късно за това. Трябва да доведем нещата до край.
— Кои неща?
— Мислех, че зная кои — каза той грубо. — Ала сега вече не съм сигурен дали зная.
Той се метна на коня и препусна към града.
— Защо трябваше още влязъл — невлязъл от вратата да изгълташ една след друга три чаши уиски? — попита кротко Йън.
— Жаден съм. — Рюъл се засмя, без изобщо да се засегне. — А и скочът е отличен. Ще се съгласиш с мене, че трябва да възхвалим всичко, което има и най-малка връзка с Гленкларън. — Той се облегна назад в креслото. — Старият славен Гленкларън! Кажи, имаш ли новини от Маги?
— Знаеш, че нямам.
Рюъл вдигна чаша до устните си.
— Като покорна щерка тя сигурно продължава да се грижи за своя баща. Старият Макдоналд ще превърне живота й в ад!
— И аз мисля така.
— Не си ли се изкушавал от мисълта да помогнеш на тоя стар хитрец да се представи пред бога?
— Много често.
— Е, и?
— Това е смъртен грях. Ще почакаме.
— Да го сторя ли аз вместо тебе?
Йън се ококори:
— С тези работи шега не бива!
— Така ли? — Рюъл сам се запита дали прави това предложение само за да шокира Йън, или го мисли сериозно. Беше пропит от желание да буйства, а издевателствата, на които старият скандалджия Макдоналд подлагаше дъщеря си като че му е робиня, изглеждаха на Рюъл по-голямо престъпление, отколкото смъртният грях, за който говореше брат му. — Откъде знаеш, че се шегувам?
— Познавам си те.
— Познавал си ме някога.
— Сега говориш не ти, а алкохолът, който погълна. — Йън сви рамене. — Така че престани да говориш безсмислици.
— Както заповядате! — Рюъл отпи още една голяма глътка. — Обади ми се, ако промениш становището си!
— Какво ти става днеска? Защо си такъв?
— Какъв?
— Див.
— В мене говори звярът.
Йън поклати глава.
— Нещо си ядосан. Защо?
— Не съм…
Защо да отрича, след като Йън така или иначе няма да му повярва? Разчитал бе на това, че алкохолът ще притъпи острието на ревността, на гнева и на онова странно състрадание, което разбудиха у него думите на Джейн. Идва му… да удуши някого! Но кого, за бога? Кого? Патрик? Картаук? Или мъжете, които бяха превърнали в кошмар детството на Джейн Барнаби? Ох, по дяволите! Рюъл си наля още уиски.
— Днес разгледах златната врата.
— И какво?
— Фантастично изображение на рая… Змията има лицето на Абдар.
— Какво? Сигурен ли си?
— Приликата е явна, въпреки че всичко уж е стилизирано.
— Какво каза принцът? Една изтънчена низост. — Йън се разсмя. — Май че полека-лека започвам да харесвам този Картаук. Човекът явно има чувство за хумор.
Същото бе почувствал и Рюъл.
— Махараджата сигурно не държи кой знае колко на сина си, щом е допуснал тази обидна форма на ирония.
Рюъл пристъпи към Йън.
— Утре ще докарат локомотива и Джейн каза, че махараджата ще присъства. Би могъл да идеш заедно с полковник Пикеринг на тържеството и да се опиташ той да те представи на махараджата.
— Отлична идея. Значи преустановяваш търсенето на Картаук?
— Не съм казал такова нещо. Но е разумно да се търсят и други възможни пътища. — Все още с чаша в ръка, той се запъти към вратата. — След всичко онова, което научих за художествените вкусове на махараджата, много се съмнявам, че между тебе и него може да има нещо общо.