Тя откъсна очи от Рюъл и тръгна към разносвача на вода. Той понечи да й подаде черпака, но тя само поклати глава и протегна шепи. Обля със студена вода лицето, главата и шията си. Да, така вече е по-добре… Точно така. От слънцето е, а не от Рюъл. Тази непоносима горещина…
Не е от Рюъл.
Той бе прекъснал работата си и стоеше изправен, разкрачил крака, стиснал с две ръце чука, вперил поглед в шията й. Чак сега Джейн усети, че по шията й се стичат капки вода и пълзят надолу в деколтето.
Студени капки върху жарка плът. Погледът на сините очи я пронизваше.
Водната струйка се стече до корема й, задържа се на пъпа, на ризата се образува тъмно петно. Рюъл навлажни с език долната си устна. Побиха я тръпки. Той я гледаше предизвикателно и нарочно плъзна бавно поглед към долната част на тялото си.
Панталонът му е изпънат до скъсване.
Ново замахване с чука.
Болтът се впива в дървото.
— Вчера не ме изчака — каза той с укор. — Как мога да те охранявам, след като ми бягаш!
— Колко пъти да ви повтарям, че не се нуждая от пазач? — Джейн продължи да крачи, без да вдига очи от траверсите по моста. — И не съм ви бягала.
Тя усети погледа му върху себе си.
— Защо се съпротивляваш? По-лесно ще е ако ми позволиш… да те взема.
— Млъкнете! — избухна тя.
— Ще ти бъде хубаво… — Гласът му стана дрезгав. — Бог вижда, че имаме нужда един от друг. Ще полудея за тебе.
Тя така ускори крачка, че по-скоро тичаше, отколкото вървеше. Препъна се в една траверса и политна.
— Внимавай, по дяволите! — извика той. — Да не искаш да се намериш в пропастта!
— Не, разбира се. Това ще осуети вашите планове. За какво ви е саката жена.
Един поглед през рамо й показа, че той си върви най-спокойно по моста, увиснал над каньона и изобщо не се опитва да я догони. Джейн бързо оседла кобилата си.
— Ще кажа на Робинсън утре да не ви допуска до обекта.
— Не, нищо няма да му кажеш. Защото тогава вече ще се ядосам и ще си останеш без надзирател. — Той се усмихна. — Казвал ли съм ти колко зъл ставам, като ме ядосат?
„Изцъклените очи на онзи слуга… В тъмната уличка зад дома на Забри…“
— Ти сама трябва да решиш — каза той тихо. — Толкова е просто! Защо усложняваш всичко?
Слънцето играеше в светлите кичури на косата му и те блестяха. Когато тръгна към нея, целият бе сякаш окъпан в светлина. Джейн го гледаше, неспособна да откъсне очи от него.
— Не!
Най-сетне отмести погледа си, метна се на кобилата и я пришпори. Бедилайа препусна в галоп и изчезна с ездачката си.
— Джейн идва днес в склада — каза Йън.
Рюъл наостри уши:
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Донесе някаква торба и след това си тръгна без нея. Два часа по-късно дойде някаква дебела индуска с бяло фередже и отнесе торбата. Но на пазара я изгубих от очи.
Рюъл се замисли. Може би е била Зула, готвачката на Джейн?
— Да продължавам ли да наблюдавам склада?
Рюъл явно се колебаеше.
— Сега вече не. Научихме онова, което искахме да узнаем. За останалото трябва време.
— Какво става с тебе?! Обикновено си толкова нетърпелив…
Нетърпелив? Господи, та той целият е едно напрежение, един вулкан, който заплашва да изригне всеки момент. Ала нетърпението му няма нищо общо с Картаук.
Глава пета
Само след два дни, призори, плиснаха щедрите дъждове на мусона. Сякаш някой с един замах бе отворил всички шлюзове на небето.
„И дъждовете са като всичко друго в тази прокълната страна — помисли си Джейн. — Тежки, топли и стихийни…“ През първите часове бушуващата стихия й бе като добре дошла — за първи път от много дни наред Джейн успя да забрави присъствието на Рюъл и да се съсредоточи изцяло върху работата си в борба с поройния дъжд.
Около обяд водата от двете страни на железопътната линия течеше вече като река и човек се подхлъзваше на всяка крачка. Към три часа дъждът стана толкова силен, че работилите не можеха да видят къде бият с чуковете си. В четири часа Джейн обяви прекратяване на работата, но напомни на всички, че трябва да се явят навреме на другата сутрин.
— Крайно време беше! — изръмжа Рюъл и хвърли чука си в покритата с брезент ръчна количка до коловоза. — Мислех си вече, че ще чакаш, докато се издавим в тая кал.
— Не идвайте, щом не ви харесва — каза бързо тя. — Никой не ви е молил да оставате. Не ще позволя дъждът да ни попречи. Остават ни още петнадесет мили до съединяването с насрещния участък и ще работим всеки ден, всеки ден и по толкова, докато изпълним нормата за деня.