— Или докато всички изпукаме — допълни Рюъл важно и я погледна с насмешка. Дъждът се стичаше от периферията на шапката му и се изливаше върху лицето му. — Погледни се! Едва се държиш на краката си.
— Нищо ми няма. Вие сте този, който се оплаква. — Тя тръгна към моста, прехвърлен над пропастта.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мене. Е, не мога да кажа, че това гадно време ми харесва, но ще му свикна.
Крачейки по моста, Джейн чувстваше погледа му в гърба си. Реката под нея не бе вече онази окаяна тъничка вадичка. Мощен порой търкаляше долу калните си води, ускорил течението си към долината. Слава тебе, господи! Колоните се държаха отлично. Да, точно така! Сега трябва да мислиш за линията. Забрави образа на Рюъл, застанал там в калта, с мократа си прилепнала риза, под която се очертаваше твърдата маса на мускулите му.
— Защо не изчакаш да мине мусонът? — попита тихо Рюъл. — Докато плискат дъждовете, няма да направиш много нещо.
— Ща направим толкова, колкото можем. — Джейн се поскри, приведена под гъстите листа на банановите дървета и вдигна седлото на Бедилайа. — Махараджата не признава забавяне поради лошото време. А това означава, че не бива да се съобразяваме с времето.
— Голям симпатяга, няма що. Просто изгарям от нетърпение да се запозная с него.
— Добре, но аз не мога да ви бъда полезна в случая.
Какво става?! Защо той е застанал там и я гледа така? Пръстите й едва успяха да затегнат коланите на седлото.
— Така че ако това е причината да оставате при нас, по-добре се откажете…
— Не, не е това, което ме задържа тук. Знаеш истинската причина.
— Не мога да си обясня защо…
— Достатъчно е да ме погледнеш и ще си обясниш!
— Не искам да ви гледам. Защо трябва да… — Погледът й срещна неговия и тя затвори очи. — Не! — каза тя неволно.
Въпреки това Рюъл просто изникна пред нея, мокър, с полепнали по него дрехи, с напрегнати мускули и пронизващ поглед.
— Да! — каза той с нейния тон. — Време е, Джейн! Ти нито можеш, нито искаш да се бориш повече срещу мене. — Гласът му бе тих, настойчив. — Ти си изтощена и уморена, но аз мога да ти помогна да забравиш всичко това. Когато искаш нещо, вземи го! А ако не ти хареса, никога няма да ти досаждам повече.
О, тя знае, че той ще направи всичко, само и само да й хареса! Но тя не е някаква безпомощна глупачка. Достатъчно силна е да му се противопостави… Ако пожелае.
Ако пожелае? За първи път тя си призна, че се колебае. И изведнъж изпита безкрайно облекчение — то я връхлетя като внезапно извила се буря. Той има право! Уморена е да се бори срещу него. Защо да не се подчини на волята му? Един-единствен път само… Тогава вече при него досадата ще си каже думата — нали така става винаги, след като мъжете задоволят страстта си? Тогава вече ще може да приключи с Рюъл веднъж завинаги…
Той посегна да разкопчае ризата й.
Очите й се разшириха от вълнение.
— Шшт! — Лицето му бе съвсем близо до нейното. Пръстите му умело се справяха с копчетата. — Искам само да те видя. У Забри не можах, ала днес може би ще си по-великодушна. — Той разгърна ризата и я погледна. — О, да! Не великодушна, а великолепна! — Рюъл се наведе над нея, дъхът му опари кожата на гърдите й, пъпките им се свиха. — А сега ме остави да…
Тя изкрещя и го отблъсна силно, неспособна да издържи на тръпките, които пронизаха като ток тялото й, когато той впи устни в зърното на гърдата й.
Ръката му се плъзна под колана на панталона надолу между краката й, настойчива, търсеща, ненаситна.
— Разкрачи се! Така… Още! Ето така…
Виеше й се свят. Краката й се подкосяваха. Джейн отметна глава и от гърлото й се изтръгна див, странен вик.
„Колко е красив!“ — помисли си тя замаяна. Никога, никога не бе виждала досега нещо по-красиво от лицето на Рюъл в този момент. Пламенно, с искрящи очи…
— Не тук на дъжда! — Ръката му я пусна и той закопча ризата й. — Ела да идем някъде! — Рюъл я качи на коня, после бързо сложи седлото на Нугет и го възседна. — И, за бога, моля те не променяй настроението си!
Джейн вече не бе сигурна дали изобщо може да промени нещо. Чувстваше се объркана, изпразнена от съдържание като някакво животно, което може да реагира само на докосване.
— Само още малко! — подвикна той, обзет от нетърпение. — И с един удар подкара бързо коня си. — Потрай, мила!
Да потрае?!
Джейн беше като замаяна. Следваше машинално дирята, оставена от Рюъл.
Дъждът продължаваше да плиска, но не носеше прохлада. Струваше й се, че никога вече няма да може да се разхлади…
— Къде отиваме?
— На гарата. — Той пришпори коня си и ускори ход. — Там е най-близо.
Тя го последва, останала без воля.