Когато спряха конете пред перона, Джейн трепереше като в треска.
— Побързай! — каза той, докато я сваляше от коня. — Къде са ключовете?
Луксозният вагон на махараджата. Той искаше ключовете от салон — вагона! Тя зарови като в сън из джобовете на прогизналия от дъжда панталон, докато Рюъл нетърпеливо я теглеше за ръка по перона към вагоните на махараджата. Той грабна ключа, отключи златната врата и я притегли вътре. Вратата се хлопна с трясък зад тях.
Във вагона бе полутъмно. През прозореца се процеждаше слаба светлина, сивкава и студена — завесата на дъжда премрежваше прозореца и ги скриваше от света.
— Побързай! — Рюъл свали ризата си и я пусна на килима. — Чуй ме сега! Обещах ти, че няма да правя нищо прибързано с тебе и че няма да съм като другите. Трудно ще ми е, но ще се опитам… — Той се обърна и видя, че тя не е помръднала от мястото си. — Защо не се съблечеш?
Тя като че наистина бе закована на едно място. Все още усещаше нещо като болка, все още гореше в треска. Гледаше го с някакъв неизразим поглед. Никога досега не бе срещала човек, който да я вълнува толкова силно, човек с такъв заряд от жизненост и пламенна страст. От него струеше желание и зов. В перления сумрак от него се излъчваше някакво сияние, като че самата му страст гореше с пламъка на хиляди свещи.
— Само не казвай, че си променила намеренията си! Не бих могъл… — Той пристъпи и отново посегна към ризата й. Гласът му бе мек като кадифе, разтапящ: — Изплаших ли те? Обещавам ти, че ще ме харесаш. Просто трябва да го направим този първи път. Ще удържа думата си, да знаеш…
Тъмната му коса бе толкова мокра, че не се виждаха вече светлите кичури. Той съблече мократа й риза и я захвърли на пода, след това бавно се наведе и сложи топлите си устни на заобленото й рамо.
Побиха я тръпки. Това докосване бе по-малко интимно от първото, но някак си по-предизвикателно и още по-непоносимо!
— Изгарям от желание, всичко ме боли чак! Мисля, че няма да мога да се сдържам… — Той се засмя дрезгаво, когато съзря ръцете си: — Мили боже, погледни само как треперя! Сега вече съм в твоите ръце! Да ме духнеш, ще падна. Прави с мен каквото искаш.
Това признание за слабостта му строши леда. И нейните ръце трепереха, когато посегна да развърже колана си. Чувстваше се слаба и безпомощна, сърцето й биеше ускорено с ритъма на дъжда, който барабанеше по ламаринения покрив.
Ах, колко хубаво би било да усети отново ръцете му около тялото си! Да свали тия дрехи, да се освободи от всичко, което му пречи да я докосне!
— Така вече е добре! — Гласът му бе топъл и окуражаващ. Той седна на дивана и изу ботушите си. — Знаеш колко го искаме и двамата.
Гореща вълна я обля, тя потръпна така, сякаш ръката му бе все още там, между краката й, взимаща настойчиво своето.
Рюъл забеляза потръпването й:
— Ела тук!
Тя тръгна послушно към него. Мислеше само колко дебел и пухкав е килимът под босите й крака.
Застана пред Рюъл. Той посегна отново и топлите му пръсти сграбчиха коприната между бедрата й.
Трепет… Блаженство… Жажда…
— Нали ме искаш? — Пръстите му, настойчиви и умели, сякаш втриваха в нея безумно желание.
— Да, Рюъл!
Той я натисна бавно назад, да легне на дивана.
— Ето ме! Приеми ме! — простена той. Гласът му бе хрипкав и несвой.
Джейн се бореше да си поеме въздух, покорена от силата му.
— Не се затваряй! Няма да ти причиня болка. Остави ме да те взема!
— Не се затварям… — каза тя.
Да се „затваря“? Та тя жадува да я обладае, да го поеме в себе си, да го посрещне и да му отговори!
Бедрата му се стегнаха в мощен тласък. Тя за малко не изпищя. Прехапа долната си устна и сви лице от болка.
— Недей! — ахна тя, когато той надвеси лице над нейното.
Очите му горяха.
— Не мога, Джейн! Не искай от мене сега… да престана. Не искай това сега, по дяволите! Късно е…
Болката й премина и остави след себе си само палеща нужда. Напрежение, което жадува удовлетворение.
— Зная…
— Нищо не знаеш! — каза той нервно. — Хубаво би било да знаеш малко повече. — Той пое въздух и потрепери. — Боже! Убиваш ме!
Рюъл се отдръпна от нея и опита отново — сега по-нежно, търпеливо, сдържан и овладян.
— Рюъл…
— Спокойно! — процеди той и скръцна със зъби. — Сега трябва да мисля… Как да го направя… Или как — той се засмя — да не го направя. Добре ли си?
— Да.
Не можеше да диша, гледаше го, задъхана, право в очите. Той не я виждаше, взрян в себе си, с устни, натежали от чувственост, съсредоточен.
— Така… Добре е, нали?
Но не можеше повече да се сдържа. Цялото му тяло сякаш избухна, разтърсвано от мощни тласъци, все по-силни, все по-бързи.