Не, за бога! Тя не желае да се забърква отново с Рюъл Макларън! Трябва да се отърве от него! Откакто се разделиха, тя непрекъснато се упрекваше. Не само тялото й още я болеше, но и чувствата й пареха като прясна рана. Самата мисъл да го види отново я плашеше и я хвърляше в паника.
Страх? Смешно е да се страхува от него, особено след като е напълно наясно как безскрупулно я бе манипулирал. Точно така! Тя има не само тяло, но и разум! И ще се погрижи този разум да запази водещата си роля…
Два часа по-късно Рюъл побърза да отвори вратата на хотелската си стая — някой почука енергично. В рамките на вратата стоеше Джейн.
— Каква приятна изненада! Няма ли да влезеш?
— Не — каза тя хладно. — Дойдох само да ти кажа, че вдругиден Патрик поема обекта и ще имам вече време да направя нещо за Картаук. Ела утре на работа както винаги. Не бива да позволим Абдар да се усъмни в нещо.
Той стоеше, без да мръдне.
— Да не искаш да кажеш, че приемаш да ти помогна?
— Защо не? Ти сам каза, че рядко предлагаш помощта си.
— Правилно. Не се безпокой! Способен съм на сума най-егоистични постъпки, но на две неща можеш да разчиташ със сигурност: винаги мъстя за всяка нанесена обида и никога не престъпвам думата си.
— Да, и все пак знай, че ще те държа най-зорко под око! — Тя се обърна и тръгна към стълбището.
— Чакай! С какво дойде?
— Не е ли все едно? — отвърна тя нетърпеливо. — Дойдох пеша, защото не исках да изкарвам Бедилайа в това ужасно време.
Крайчеца на дрехата й изчезна зад първата площадка.
Рюъл се изкушаваше от мисълта да й предложи да я съпроводи, но знаеше, че ще му откаже. Тя му няма доверие и дори се страхува от него. Макар че никога няма да си признае това.
„О, страхът й е по-основателен, отколкото тя предполага!“ — помисли мрачно той. Самият той се бе надявал, че след онзи следобед страстното му желание ще се поуталожи, а стана точно обратното. Сега изпитваше още по-силна жажда. Изгуби ума и дума, като отвори вратата и я видя при себе си. А сега сигурно е вече долу на улицата и се е запътила към покрайнините на града…
През изминалите седмици Абдар и Пахтал не се мяркаха никакви. Но може ли някой да каже кога Абдар ще изгуби най-сетне търпение? Улиците сега са непрогледно тъмни, а в този проливен дъжд знае ли човек кой може да изскочи из храстите пред дюкянчетата?
Рюъл изруга, блъсна вратата и хукна по коридора. По дяволите! Откога у него това желание да спасява разни дамички? Та Джейн умее чудесно да се пази. Ако го забележи, току-виж извадила онзи нож от ботуша си…
Чувстваше се смъртно уморен, най-после се бе преоблякъл в сухи дрехи след цял ден тичане под дъжда. Не му се излизаше. Но знаеше, че няма сън да го хване, докато тази проклета жена не се прибере безопасно в бунгалото си.
Глава шеста
Целия следващ ден валя толкова силно, че Джейн се видя принудена да преустанови работата. След като извика на работниците, че могат да си вървят, тя тръгна с едри крачки в посока, обратна на каньона Сикор.
— Къде отиваш? — попита Рюъл, като я догони и тръгна най-естествено редом с нея.
— Искам да погледна колоните на другия мост при Ланпур. Ти се връщай в хотела.
— Идвам с тебе. — Той не възнамеряваше да се остави да бъде отпратен. — Колко път има до там?
— Минем ли завоя, още около четвърт миля. — Джейн гледаше право пред себе си. — Не искам твоята компания.
— Трябва да свикнеш с нея. Все някога е необходимо да поговорим. Къде си скрила Картаук?
— Рано е да го узнаеш. Когато имаш някакъв план, кажи ми. И тогава вече аз пък ще реша дали се налага да се срещнеш с Джон.
— Налага се, още сега.
— Съжалявам. Не мога да се съглася с тебе.
— Виж какво, Джейн! — Той сложи тежка ръка на рамото й. — Имам намере…
— Не ме пипай! — Тя се дръпна рязко, очите й го стрелнаха гневно.
— Защо? — попита тихо той. — Толкова силно ли ме желаеш?
— Нищо не желая! Мразя тези неща!
— Не, ти можеш да мразиш мене, но не можеш да мразиш ръцете ми, които те докосват. Не се опитвай да се самозалъгваш.
— Не се самозалъгвам.
Божичко, дали той не е прав?
Чувстваше се отвратително. Собственото й тяло я бе предало — изпита не само гняв, когато той я докосна, но и нещо съвсем друго… Няма да допусне! Няма да позволи той да се окаже прав!
Тя увеличи разстоянието помежду им и продължи да крачи в калта.
— Защо ти трябва Картаук?
— Нужна ми е помощта му.
— Ти си този, от когото чакаме помощ.