— И защо искаш непременно да притежаваш този остров?
Рюъл отново се поколеба.
— Има злато там.
— Грешите! — каза веднага Картаук. — Ако на някой остров, притежаван от Савистар, има злато, Абдар би знаел за това. Той е побъркан на тема злато, прерови цялата страна да търси злато.
— Не греша. Златото е там. Цяла планина от злато, най-голямото находище, което някога съм виждал.
— И как така никой не го е открил преди вас?
— Намира се на недостъпно място. Планината е в северния край на острова, само непристъпни скали, не можеш да се изкачиш нито от север, нито от изток или от запад. Един дълбок каньон прорязва острова през средата. Той пък прегражда пътя откъм юг.
Картаук поклати глава недоверчиво.
— Непристъпно, недостъпно, а пък вие знаете, че има злато.
— Видях го.
— Но как? — възкликна Джейн.
— Мисля, че казах вече достатъчно — каза Рюъл с крива усмивка. — Сега вече знаете достатъчно, ако решите да събудите интереса на Абдар и да осуетите плановете ми, ако аз ви излъжа с нещо…
— … стига да казваш истината…
— Той казва истината — отвърна Картаук замислен, без да сваля очи от лицето на Рюъл. — Кажете, чували ли сте някога за приказното Елдорадо?
— Да.
— Разказват, че златото на Елдорадо се намирало на дъното на бездънно езеро. Вашият Цинидар може да се окаже също така само една легенда и усилията ви да не се увенчаят с успех.
— Цинидар не е Елдорадо. Ако мога да накарам махараджата да ми продаде острова, ще намеря начин да разработя златото.
Усмивката на Картаук бе по-широка от всякога:
— Много искам да се надявам! За мен всичкото злато на този свят няма да е достатъчно.
— Добре, не можем ли да обсъдим например въпроса, вие да се откажете сега от всякакво възнаграждение, а аз да се опитам да ви осигуря достатъчно злато като материал за бъдещата ви работа?
— И не мисля! Ако Абдар надуши за намеренията ви, вече ви виждам с прерязано гърло. А аз какво ще правя тогава? — Вече обръщайки се към Джейн, Картаук додаде: — Искам да ми го доведеш през следващите няколко дни, за да поработя по образа му докато главата му е все още на шията!
— Освен ако не ми опишете пътя и не идвам сам — подметна Рюъл.
— Ще те съпровождам! — каза Джейн, отиде до огъня и остави двамата мъже сами.
Рюъл усети как нещо го прободе като я видя да седи там до огъня, в типично женска поза.
Картаук, който не пропусна да забележи погледа му, каза тихо:
— Не ми казахте, че умирате от желание за моята приятелка Джейн.
Рюъл изтръпна.
— И какво, ако ви бях казал?
— Ами щях да я предупредя да внимава. Джейн направи много за мене. Няма да допусна някой да я… счупи.
— Аз няма да я счупя… Нямам намерение да…
— Едно е намерение, друго е небрежност. — Картаук изпъна масивните си плещи. — Но тя и без друго е винаги нащрек. Може би всяка намеса от моя страна ще е излишна.
— Благодаря — промълви Рюъл сухо. Погледът му се върна отново към Джейн. С всяка минута болката и неудовлетвореността му сякаш ставаха все по-остри. Той побърза да смени темата. — Защо предпочитате да работите със злато?
— Това е металът на боговете, единственият материал, достоен за големия майстор. Заради това се задържах толкова дълго в двореца. Малко са клиентите, които могат да си позволят да ти предоставят този драгоценен метал.
— А защо напуснахте двореца?
— Винаги съм твърдял, че целта оправдава средствата, винаги, когато ставаше въпрос за моята работа… — Картаук сви рамене. — Заблуждавал съм се. За огромен мой ужас трябваше да констатирам, че притежавам съвест.
— Какво имате предвид?
— Абдар поиска от мен някои неща, които… бяха неприемливи за мене. Отказах.
— И с това си навлякохте гнева му?
— И то как! Заплаши ме, че ако откажа, ще ми отсече ръцете. Естествено не можех да допусна такова кърваво жертвоприношение. След като избягах, той придума Бенарес, чирака ми. И тая жалка невестулка се съгласила. Но Абдар отлично знае, че моето изкуство е несравнимо. — Джон се усмихна и се провикна към огъня: — Хей, Джейн! Да се надяваме, че този път не си донесла само ориз. Толкова много ориз ядох, че очите ми скоро ще станат като на китаец.
— Нося месо и боб. — Джейн се засмя. — Предполагам, че ще си вече на път, преди да успееш да изядеш всичко.
— Защо трябва да ходя някъде? — Картаук направи сърдита гримаса. — Големите художници имат нужда от меценати, а меценатите все гледат да се перчат с придобивките си. Колко време трябва славата на произведенията ми отново да стигне до Абдар и той да надуши следата ми?
— Да, къде всъщност отива? — Обърна се Джейн към Рюъл. — Ти каза, че ще намериш къде да се скрие.