— Съжалявам, но мисля, че беше крайно време да се намеся. Ти беше побеснял, но мисля, че все пак не възнамеряваш да убиеш наистина този дебелак.
— Така ли?
Йън изцеди кърпата и я сложи на челото на брат си.
— Убийството е един от десетте смъртни гряха. Човек живее много по-леко, ако не е принуден да влачи цял живот такъв грях. Искаш ли глътка вода?
Рюъл кимна. Загледа се как Йън гребна с железния черпак от кофата до ниското му столче. Йън беше вече в средата на тридесетте, но Рюъл не можеше да забележи в него никаква промяна. Онази гъвкава сила, която му бе позволявала винаги да вдигне Рюъл на ръце като перце, си беше останала същата, както си бяха същите добре подрязаната му черна коса и спокойните, добре премерени движения и слова…
Йън поднесе черпака до устните му.
— На печката има бульон. Донесе го Мила преди малко. Още е горещ.
Рюъл поклати глава с нежелание.
— Хубаво. По-късно. — Йън избърса грижливо челото му. — Тази Мила… изглежда ти е много предана.
— В такова змийско гнездо като това тук човек се вкопчва във всеки, на който може да се довери.
— Спиш с нея, предполагам? Като видях как се хвърли да отбие удара на мулата…
Рюъл се усмихна, искрено развеселен.
— Признавам си, че може би имам известна дарба в това отношение, но не вярвам, че една жена ще рискува да й отрежат главата само за да ме задържи между краката си… — Той побърза да смени темата. — Но тя ще ме наглежда, докато се оправя. Не е нужно да останеш тук заради мене.
— Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш? Ще се подкрепиш, а на мене ми се ще да събереш сили, та да можем да тръгнем след две седмици.
— Аз никъде няма да тръгвам.
— Разбира се, че ще тръгнеш. Какво те задържа тук? Мила ми каза, че Барак е заграбил вече твоя участък.
— Тоя мръсен кучи син! — изруга през зъби Рюъл.
— Предполагам, че ти ще се опиташ да си възвърнеш собствеността, щом се изправиш на крака, така ли?
Рюъл се замисли.
— Не.
— И съвсем разумно! — Наклонил глава настрани, Йън наблюдаваше внимателно изражението на брат си. — Но толкова нетипично за тебе…
— От една седмица този участък тук е… празен — поясни Рюъл. Усмивката му преливаше от злорадство. — Като си представя как това копеле ще се изтрепе от работа за някаква си шепа златен прах, премирам от удоволствие.
— Разбирам. Излиза, че твоята златна мина е била същия провал като Джейленбург?
— Ти пък какво знаеш за Джейленбург?!
— Само това, че си оградил участък, седял си на него половин година и си се махнал след това. — Йън отново топна кърпата в купата и я изцеди. — Много си скитал. Австралия, Калифорния, Южна Африка…
— А ти май си много добре информиран.
— Всъщност не е така. Наех просто един младеж да те открие, но все се получаваше така, че се разминавахме с тебе. До Крюгервил. — Йън поклати глава и сложи кърпата на челото на Рюъл. — Не си вече момче. Не можеш да прекараш остатъка от живота си в преследване на дъгата.
— Никога не съм тичал след дъгата. — Рюъл се усмихна. — Тичал съм само след гърнето със злато — там, където свършва дъгата.
— Да, златото. — Йън сви устни. — Винаги си ми казвал, че искаш да намериш златна мина и да станеш най-богатия човек в Шотландия.
— И ще стана.
— Напусна Гленкларън петнадесетгодишен и все още не си открил това твое гърне със злато.
— Откъде знаеш?
Йън само плъзна поглед по оскъдната наредба на стаята.
Рюъл смени темата.
— Чакай, по-добре кажи как е очарователната Мага Макдоналд? Ожени ли се за нея?
Йън поклати глава.
— Знаеш, че Маргарет има задължения към болния си баща. Тя никога няма да се омъжи, докато се налага да бъде край леглото му.
— О, още ли е така? Милостиви боже, ако върви така, вие ще успеете да се венчаете чак като тръгнете да умирате!
— Каквото е рекъл бог. — Йън погледна изпитателно брат си. — Какво означава Цинидар?
Рюъл направо подскочи, вперил очи в брат си:
— Цинидар?
— Изглежда страшно те вълнува. Непрекъснато го повтаряше, докато бълнуваше от треската.
— Казах ли нещо друго?
— Не, само тази думичка. Цинидар.
Рюъл видимо се отпусна.
— Нищо особено. Бил съм там веднъж.
— На много места си бил. Крайно време е да се върнеш в къщи и да пуснеш корени. — Йън помълча и добави кратко: — Татко умря.
— Зная, получих писмото ти.
— Но не ми отговори.
— Би било безсмислено. Старият отдавна вече не означаваше нищо за мен… Гленкларън също.
— А аз?
— Ти беше всъщност Гленкларън.
— Не мога да го отрека. — Йън се усмихна. — Обичам всяко камъче, всеки прояден от молци гоблен по старите зидове.
— Тогава връщай се там.