— Да — потвърди Рюъл, като се настани по-удобно. Но сетне, следвайки някакъв вътрешен импулс, промени намерението си. — Не, не… — Чувстваше, че трябва да сподели с някого радостта си. Но знаеше, че този някой не е Йън. — Откарай ме до бунгалото на сахиб Райли.
Кобрата се люлееше ритмично, вперила зли, тъмни като оникс очи в тревожно лаещото куче.
„Божичко, не позволявай да стане! Дано не нападне!“ — молеше се Джейн, докато се промъкна безшумно през вратата на конюшнята. Безкрайно бавно и предпазливо тя протегна ръка към ножа в ботуша си.
Змията бе пропълзяла в средата на конюшнята, точно пред бокса на Бедилайа. Откъснеше ли се от неистово лаещото куче, като нищо можеше да се хвърли върху кобилата.
— Стига, Сам! — простена без глас Джейн. — Тихо!
Кучето бе толкова възбудено, че изобщо не я забеляза. Лаят му се усилваше все повече. Змията бе вдигнала глава точно срещу него, на височина почти четири стъпки.
Кобрата беше голяма, най-малко десет стъпки. Джейн погледна ножа в ръката си и го захвърли ядно. С нож срещу змия! За да може да го използва, би трябвало да е много близо до кобрата. По-добра работа щеше да свърши вилата за изтребване на тора, опряна до стената.
Тя замръзна на мястото си, когато змийската глава се обърна към нея. Сърцето й биеше лудо, кръвта бучеше в ушите й по-гръмко и от лая на Сам. Джейн се намираше далече от кобрата, но защо бе това странно сковаване, като че цялата бе парализирана само от очите на влечугото?
— Назад, Сам! — изкрещя тя отчаяно. — За бога, престани да я дразниш! — Джейн бавно описа широка дъга около змията, така че да застане зад нея.
— Какво правиш, по дяволите? — На вратата стоеше Рюъл, смъртно бледен, лъснал от пот. — Излизай!
— Тихо! — изсъска му Джейн. Отново бе вперила очи в змията. — Не мърдай! Ако я уплашим, ще скочи върху Сам.
— Остави Сам! Гледай ти да се махнеш, преди…
Джейн не обърна внимание на думите му. Пристъпи още една крачка към змията. Четири метра до кобрата… Три метра…
Рюъл изруга.
— Добре, ще махна това проклето псе оттука! — И той тръгна към кучето. — А ти изчезвай!
Тежките му стъпки привлякоха вниманието на кобрата — тя се надигна още по-високо и по-заплашително.
Хванала вилата пред себе си, Джейн се втурна напред, набоде змията и я хвърли надалеч, тя се удари в стената и падна, виейки се в конвулсии. Кучето с бесен лай се втурна към кобрата.
— Не! — изкрещя Джейн.
Проклинайки, Рюъл успя да докопа Сам само на три педи от змията.
— Дръж го! — Джейн избута Рюъл настрани и стовари с все сила дръжката на вилата върху главата на змията. Удари няколко пъти, отново и отново.
Останала без дъх, тя най-после престана да удря — змията вече не помръдваше.
— Мисля… че е мъртва. — Тя побутна с вилата тялото на змията.
Рюъл се спусна към нея. Обхвана раменете й с ръка:
— По дяволите! — В очите му блеснаха пламъци. — По дяволите!
— Махни си ръцете или и тебе ще намушкам с вилата! — отблъсна го разпалено Джейн.
— Да не мислиш, че ще ме уплашиш? Ти и твоята проклета вила за тор, ти и твоята още по-проклета змия! — Той я разтърси отново. — Можеше… Можеше… — Той я пусна и тръгна, олюлявайки се, към вратата.
— Къде отиваш? — попита тя, изненадана, че я оставя така внезапно.
— Лошо ми е. — Той почувства, че ще повърне и се втурна навън Джейн го проследи с очи, слисана от тази напълно неочаквана реакция. Неочаквано понечи да го последва, но се въздържа. Няма да му е приятно да го види в мигове на слабост. Самата тя още трепереше от страх и нямаше сили да понесе гнева му.
Когато няколко минути по-късно излезе от конюшнята, видя, че Рюъл мие лицето си с вода от коритото за водопой на конете. Мушаменият му плащ лежеше на земята до него, мократа риза бе полепнала по тялото му. Той вдигна очи и я погледна, все още смъртно бледен.
— Съжалявам — каза той кратко. — Не понасям змии.
— И аз. — Тя сви рамене. — Обаче свикнах вече с тях. Когато си раснал в палатки, често трябва да се разправяш с тези гадове.
— Защо не направи каквото ти казах? Знаеш ли, че можеше…
— Въпросът беше за Сам — прекъсна го тя. — Кобрата щеше да го умъртви.
— И затова рискува собствения си живот?
— Сам е мой. Човек носи отговорност за онова, което му принадлежи.
— Всемогъщи боже!
— Тебе това не те засяга — каза тя хапливо. — Сам може и да не е много умен, но той…
— Той е едно куче с магарешки инат! Точно куче за тебе. Не можех да допусна, че ще излезеш срещу кобра с някаква си вила. Идва ми да те удуша! — Той отново сви юмруци.
Джейн не беше виждала досега Рюъл в ролята на безпомощен. Тази проява на слабост я изпълни с любопитство.