Йън поклати глава.
— Само с тебе! — Вперил очи в пода, той продължи някак смутено: — Това, че не те потърсих, докато баща ни беше жив, съвсем не означава, че не съм те обичал. Зная, че татко постъпи несправедливо и се отнесе зле с тебе. Но ми се виждаше… непосилно… Винаги съм съжалявал…
В погледа на Рюъл се четеше недоумение и безпомощност. Брат му винаги страдаше от чувство за вина за това, че баща им се бе отнасял зле с Рюъл. Сега явно бе решил да поправи нещата. Рюъл твърде добре познаваше упоритостта на Йън, за да е напълно наясно, че той няма да се откаже, докато не постигне онова, което си е наумил.
— И защо трябва да се връщам? Там нищо не ме привлича.
Нищичко не се промени в решителното изражение на Йън. Рюъл изведнъж осъзна, че брат му наистина ще му създаде проблеми. Господи! През идните месеци му предстои толкова работа, има да свърши толкова много неща, никакъв Йън не му трябва сега, само да върви по петите му и да търси как да го отклони от неговата цел!
— По дяволите! Не те искам тука!
— Твоя си работа.
— Само ще ми пречиш.
— Само докато се качим на кораба за дома. След това вече те оставям на спокойствие.
— Няма да се върна в Гленкларън. Щом съм в състояние да пътувам, тръгвам за Казанпур.
— А не за Цинидар, така ли?
— Е, да речем, че Казанпур е междинна спирка по пътя за Цинидар.
Йън смръщи чело.
— Не си спомням да съм чувал за Казанпур.
— В Индия е. Това е резиденцията на махараджата на Савистар.
— В Гленкларън ще се чувстваш много по-добре, отколкото в една дива страна. Там пак само ще си пилееш времето.
— Отивам в Казанпур! — каза остро Рюъл.
Йън го изгледа продължително и въздъхна примирено:
— Имаш ли пари за едно такова пътешествие?
— Извадих от участъка през тия няколко месеца достатъчно. Дори да оставя на Мила малко пари, ще имам достатъчно за моите планове.
— Добре, в такъв случай ще можеш да си позволиш да плащаш и за един придружител. За съжаление, Гленкларън е все толкова богат на земя и толкова беден на средства, както и по времето, когато ти си беше в къщи. Ще дойда с теб и ще чакам, докато се умориш от тази твоя лудост.
— А ако не стане така?
— Ами ще продължа да чакам.
— Дявол да го вземе, Йън! В Казанпур аз имам много важна работа! Нямаме време за…
— Времето ни е в божите ръце — каза Йън кротко. Той се изправи и отиде до печката. — По-късно ще ми разкажеш за работата си в Казанпур. А сега ще хапнеш нещо, вместо да спориш безкрайно с мен. Казах ти вече, че трябва да се подсилиш, щом искаш да пътуваш.
Казанпур, Индия
6 май 1876 г.
— Добър вечер, мис Барнаби! Никой ли не ви е казал, че чуждестранните дами не бива да ходят след мръкване по тия места?
В предупреждението, изречено с тих, любезен глас, се таеше заплаха. Сърцето на Джейн подскочи и заби лудо. Тя хвърли поглед през рамо. Видя зад себе си принц Абдар и Пахтал — онзи красив младеж, който бе придружавал принца, когато се опита да я разпитва за строежа.
Господи! Тя си въобразяваше, че е страшно предпазлива, а ето че дори не бе забелязала, че са я проследили!
Джейн реагира инстинктивно и хукна по тъмната безлюдна уличка. Закъсня. Двамата бяха твърде наблизо. Преди да стигне до ъгъла, една силна ръка я хвана за рамото и грубо я завъртя. Пред нея стоеше Абдар. Красивият му придружител се плъзна като сянка зад нея и хвана ръцете й така здраво, че тя изпусна чантата, която носеше.
— Не е учтиво да бягате, след като съм пожелал да разговарям с вас! — Той остави фенера на земята. — Пахтал, аз мисля, че тя заслужава наказание за това незачитане.
Джейн прехапа долната си устна, за да не изпищи от болка, когато Пахтал вдигна нагоре лявата й ръка и я изви. Гладкото бебешко лице на принца под белия тюрбан изгуби очертанията си, от очите й бликнаха сълзи.
— При нашата малка дискусия преди няколко дни вие не се показахте особено разговорлива. Та си помислих, че е по-добре да си поговорим насаме. И така, къде се крие Картаук?
— Не познавам никакъв Кар… — Тя изкрещя от болка, когато Пахтал рязко изви ръката й.
— Виждате, че Пахтал започва да губи търпение — процеди тихо Абдар. — Тъй като предпочита удоволствията в двореца, за него бе всичко друго, но не и забавно да ви следи през последните три вечери.
Джейн отчаяно търсеше някаква възможност да се добере до кинжала, скрит в ботуша й.
— Къде е той? — повтори принцът.
— Не зная това… Казах ви… — Тя простена отново, когато Пахтал изви ръката й. Болката я проряза като с нож. Светлината на фенера се люшна пред очите й и потъмня.
„Ще взема да припадна! — помисли си с глуха ярост Джейн. — Не сега!“ Никога през живота си не бе припадала. И този мръсник няма да я доведе до това…