— Храна ли му носихте?
Джейн кимна отново.
— Това е добре. Бих бил ужасно недоволен, ако Картаук е принуден да търпи болки или лишения. — Той протегна ръка и я хвана нежно за шията. — А сега вие ще ми кажете къде е, за да мога отново да му осигуря своята закрита.
— Крие се в едно от магазинчетата край реката.
— В коя сграда?
— Една от жълта глина. С мръсен сенник на райета.
— Това може да се отнася за половината магазини в Казанпур. — Принцът смръщи чело. — Ще ме заведете до там.
— Аз не съм ви нужна. Казах ви онова, което искахте да узнаете.
— Но дали то е истината? Смятам, че трябва да се уверя, преди да позволя да си тръгнете. Пахтал, ти носи фенера! Аз ще съпровождам дамата.
Пахтат пусна ръцете й и застана до Абдар, за да вдигне фенера.
Джейн сведе клепачи, за да скрие погледа си. Изведнъж в нея трепна някаква надежда. Пахтал остави гърба й открит! По-благоприятна възможност за бягство надали ще се намери…
Тя се наведе светкавично. Главата й удари устата на Абдар и той изрева от болка. Пусна гърлото й, за да хване с ръка кървящата си долна устна. Джейн се завъртя и хукна по тясната калдъръмена уличка.
— След нея!
Тя чу зад себе си стъпките на гонещите я мъже и злобните проклятия на Абдар.
На ъгъла сви наляво, едва не се спъна о клечащия в тъмното просяк. Тя успя да се задържи на крака и продължи да тича, като ловко избегна протегнатите за милостиня ръце на стареца.
Осмели се да хвърли поглед назад. Пахтал и Абдар я застягаха, разстоянието между тях и нея намаляваше.
Паниката я стисна за гърлото. За миг Джейн забрави накъде трябва да тича. Наляво. Надясно се отива към реката… Да, трябва да тича наляво и да се изгуби всред пазара. Още когато реши да помогне на Картаук, тя прекара цяла една сутрин на пазара, разгледа всяка една сергия, всяко ъгълче. И макар че сега се стъмваше вече, на пазара все още бе пълно с народ. Можеше да се шмугне между бараките, да се притаи някъде, докато Абдар се откаже да я преследва.
Джейн зави край ъгъла и попадна всред истинско гъмжило от хора — пазара! Медни фенери над опънатите платнища. Камила, натоварена с навити на рула килими, като същински кораб всред морето от хора… Шум. Вечните жалостиви викове на просяците. Неуморните викове на търговците, хвалещи стоката си…
Зад себе си Джейн дочу ругатните на Абдар, но продължи да си пробива път всред тълпата, край различните дюкянчета и сергии.
Така, продължавай! Продължавай да тичаш! Покрай кожарското дюкянче, покрай човека с розовата чалма, дето чисти уши, край златаря… Ето сега, край сергията с кафези, пълни с крякащи папагали…
Само мигновен поглед назад. Сърцето й подскочи: Господи, хората познаха Абдар и сега чинно му отварят навсякъде път!
Изпита огромно облекчение, когато в уличката западно от пазара съзря дребна слоница, натоварена с медникарски съдове. Всеизвестно бе, че Абдар не понася слонове и гледа да не се изпречват на пътя му. Той сигурно няма да избере тази уличка. Джейн се смеси с човешкия мравуняк, за да се скрие от погледа на принца, сви наляво съвсем близо до бараките и притича покрай слоницата. Продължи да тича приведена, почти прегъната на две, като се държеше плътно в сянката на ниските сгради.
Зловонната миризма на риба, на слонски тор и гниещи отпадъци, смесена с тежки източни благовония я зашемети. Докато пълзеше в тясната пролука между двата реда сергии, Джейн се опитваше да не диша. Приклекнала ниско, тя можеше да вижда минувачите само надолу от кръста. Отчаяно се опитваше да си припомни как бяха облечени Абдар и Пахтал…
По дяволите! Единственото, което помнеше, бе злобно ухиленото бебешко лице на Абдар. Само при мисълта за него сърцето й лудо заби, уплаши се, че всички наоколо ще чуят как блъска в гърлото й.
Но изглежда страховете й бяха напразни. Абдар и придружителят му отминаха с бързи стъпки край отрупаните със стока маси, без да я видят.
Джейн въздъхна с облекчение. За съжаление чантата с храната пропадна при бягството. Следващия път трябва да е по-внимателна. Патрик ще побеснее, ако разбере, че тя помага на Картаук да се укрива от махараджата…
Макар че напоследък съвсем не бе трудно да скриеш нещо от Патрик. Той вече не проявяваше интерес дори към строежа на железницата. Още следобед започваше с бутилката и не преставаше до полунощ, когато с олюляващи се стъпки се отправяше към леглото си. Но виновна е само тази проклета страна! Тази убийствена жега, тия тъпи работници! И на всичко отгоре един махараджа с неговите неизпълними прищевки и непрекъснати злобни заплахи, които бяха тласнали Патрик и Джейн до ръба на фалита… Ала колкото по-рядко се мярваше Патрик на обекта, толкова повече работа и отговорност се стоварваха на плещите на Джейн.