Облекчението й бе огромно. Той няма вече да идва всеки ден. Ще й бъде спестено изтезанието на неговото присъствие.
— Време беше да се погрижиш за твоите си работи и да ме оставиш на мира.
— Но духом ще бъда при тебе. Ти няма да ме забравиш.
— Лъжеш се. Изчезнеш ли от очите ми, ще забравя, че изобщо си на този остров.
Той поклати глава, обърна се и тръгна бавно към Нугет.
Бе толкова нагло самоуверен, че я обзе дива ярост.
— Почакай! — извика тя с разтреперан глас. — Какво си въобразяваш, всъщност? Кой си ти?!
Рюъл се обърна престорено нехайно:
— Моля?
— Откъде черпиш увереност, че имаш право да се държиш така с мене? Да не би твоят живот да е бил безупречен, та си мислиш, че имаш право пръв да хвърлиш камъка?
— Не, в живота си съм вършил далеч по-лоши неща, отколкото ти изобщо можеш да си представиш. — Лицето му стана зло. — Ала никога не съм навредил на невинни хора, без да се покая за това. Това би било против правилата на играта. А за онзи грях ние всички имаме да се покаем, Джейн.
— Значи трябва да изкупя моето прегрешение, така ли?
— Бъди дяволски сигурна в това. Още като дете видях, че не се намери човек, който да се застъпи за мене и да потърси справедливост. Ако желаех справедливост, сам трябваше да си я намеря. — Той бе видимо развълнуван. — В този свят справедливост няма, Джейн Барнаби! Няма да чакам съдбата или бог да те накажат. Аз съм този, който ще въздаде възмездие!
Тя го видя как се метна на Нугет и препусна.
Цялата трепереше. Пое дълбоко въздух, опита се да се овладее, да дойде на себе си. Не бива да го оставя да я разстройва така!
Тя се отпусна отново на колене и си наложи да се съсредоточи в работата си. Не може така! Трябва да забрави този човек! Не бива да му позволи да завладее изцяло мислите й, не бива да се подчини на безпощадната му воля.
Тя протегна слепешком ръка и се хвана за релсата пред себе си. Гладка стомана, затоплена от слънцето.
Какво приятно чувство на сигурност и утеха. Тя не е толкова слаба. Релсите… Тя носи в себе си тяхната сила. Стига да има воля, кураж и ум да построи тази линия, стига да се справи… Тогава никой няма да може да я огъне и да я пречупи.
Господарят на мрака!
Джейн се събуди задъхана, разлюляна от сърцебиене.
„Сън е само…“ — опита се да се успокои тя отчаяно.
Пак същият сън, всяка нощ, един и същи сън, откакто се видяха за последен път с Рюъл. Все същият сън и все същото мъчително събуждане. С настръхнало и изнурено тяло, виещо от копнеж…
Не, не е същото.
Сега цялата е плувнала в пот. Странно, когато си лягаше, в палатката бе прохладно, но сега всичко сякаш пареше.
Джейн се надигна от нара, отиде до умивалника и намокри пламналото си лице. Беше й горещо, кожата й бе суха и болезнено изпъната.
Знаеше вече какво е. Вече се бе случвало и познаваше симптомите. Треската се бе върнала отново.
Изпита едва ли не нещо като облекчение. Просто е болна. Това е. Това обяснява и еротичните сънища, които я измъчват.
Всичко е ясно. Не е от Рюъл. От треската е.
Глава четиринадесета
— Железница? — Абдар заби нокти в покритите с атлаз подлакътници на креслото си. — И докъде е стигнал?
— Частта, която строи Медфорд, е почти завършена, но трасето в планината е започнато едва преди месец. Момичето е завършило линията от лагера на златотърсачите по склона надолу до джунглата и сега…
— Колко остава още?
— Моят човек в лагера на Медфорд каза, че ще трябват най-малко още четири месеца, докато стане срещата между двете отсечки.
— Четири месеца! А в това време Шотландеца граби злато! Моето злато! — Абдар се изправи. — Това злато е нужно на самия мене!
— Има и други новини. — Пахтал помълча малко. — Новини, които ще те възрадват. Картаук е на Цинидар.
— Какво?! — Абдар подскочи. — Сигурен ли си? Сигурен ли си, че не е умрял?
— Видях го с очите си. Той не се крие, напротив, живее в двореца и си се разхожда най-свободно из острова.
— Защото се чувства в безопасност. Мисли си, че не мога да стигна до него на този проклет остров. — Лицето на Абдар се сви от злоба и страшно погрозня. — А и има право. Докато не стана махараджа, нищо не мога да сторя.
— Кога най-сетне? Има ли промени в състоянието на баща ти докато ме нямаше?
Абдар поклати глава.
— Може да изкара и до лятото.
— Дотогава Шотландеца ще е в състояние да си осигури острова. Можем да го превземем само ако атакуваме откъм пристанището, а ако той успее да си набави достатъчно средства, за да се укрепи, вече никога няма да…