— Ти и пасивна! — Той прокара пръст по очертанията на устните й. — Невъзможно!
Маргарет потърка буза на рамото му.
— А сега мисля, че трябва да ти дам малко почивка. — Виждаше се колко е изтощен, само след няколко минути ще е вече заспал. — Ти се възстановяваш чудесно. Цинидар ти понася.
— Така ли мислиш? Дали ще мога да се върна скоро у дома?
— О, не бързай! Не още… — Всъщност той не бе по-добре. Кашлицата се бе излекувала, но той непрекъснато слабееше и тя имаше ужасното чувство, че го губи с всеки изминал ден.
— Трябва да е скоро. Гленкларън има нужда от мен.
— Нали ти прочетох писмото на пастора? Всичко там си върви като по вода.
Тя не чу, а по-скоро усети въздишката, която се изтръгна от гърдите му. Моментално разбра, че пак каза нещо нередно. Безкрайно трудно е да трябва непрекъснато да внимаваш! Все едно че непрекъснато ходиш по въже…
— Права си. Аз сигурно се самозалъгвам. Съвсем не съм им необходим. И на тебе не съм ти необходим, а на Гленкларън още по-малко.
— Не говори глупости, Йън! Ти си ми потребен, винаги ще ми бъдеш потребен!
Йън поклати глава.
Маргарет усети как сълзите напират в очите й. Трябва да ги спре! Онова, от което Йън има нужда, е силата й, а не слабостта й. Но тази постоянна борба я бе изтощила.
— Нима се съмняваш в любовта ми? — попита тя умолително.
— Не, но любовта не означава, че имаш нужда от мене. Създавам ти само мъчения. Ако ме нямаше, щеше да си намериш един силен, пълноценен мъж… С който да ти е добре, който може да те дари с деца…
Деца! Винаги стигаха до тук. Тя стисна очи и се опита да вложи малко бодрост в гласа си.
— Знае ли човек? Защо си мислиш, че днес например не се е получило нещо?
— Шшт! — Устните му се плъзнаха леко по слепоочието й. — Любима моя, толкова съм изтощен. Защо не ме оставиш да си отида?
Тя се вкопчи в рамото му. „Господи, наистина ли едно сърце може да се пръсне?“ Винаги бе смятала този израз за сладникав, и сега почувства като че нещо в нея се скъса.
— Не искай това от мене!
— Мисля си, че така ще съм по-щастлив. Нали ти това искаш, да съм щастлив?
— Толкова много искам! — прошепна тя. — Знаеш го… — Нямаше сили да продължи.
— Плачеш ли, Маргарет? Виждаш ли, причинявам ти болка, макар че не бих искал това.
— Не плача.
— Защото преглъщаш сълзите си. Не искаш да видя сълзи в очите ти.
— Защо трябва да плача? Имам мъжа, когото съм обичала през целия си живот, който ми дарява наслада и…
— Но ти трепериш, Маргарет! — Дъхът му сякаш целуна безплътно главата й. — Не бива да се тревожиш! Всичко е наред. Хайде, опитай се да заспиш, любима!
Да заспи? Как може да спи! Той казва, че всичко е наред, но и, обеща, че ще се бори, за да остане на този свят, при нея… Напротив, всеки изминал ден той все повече се отдалечава от нея.
Само след няколко минути Йън заспа. Но Маргарет остана да лежи изпълнена със страх, обвила ръце около него, за да го задържи.
— Оставете! Махнете тази работа! — Маргарет се втурна в работилницата на Джон Картаук. — Трябва да говоря с вас.
— Охо? — Картаук избърса ръцете си. — Тъй като от идването ни в Цинидар не сте благоволили да ме посетите, предполагам, че става дума за нещо сравнително важно?
— Разбира се, че е важно. Не губя време за баналности! — Маргарет приглади полата си и седна на отрупания с възглавници стол. Погледът й се спря на блестящо бялата мозайка и на стените, на широко отворените крила на прозорците, сякаш призоваващи слънцето. Семплата наредба говореше за изискан вкус и за творческа работа. Но тук всичко бе съвсем различно от неговата работилница в конюшните на Гленкларън. Маргарет се усмихна: — Красива стая. Представях си, че живеете в същата бъркотия като в Гленкларън.
— Само от два месеца съм тук. Дори и на човек като мене му е необходимо малко време, за да успее да създаде творчески безпорядък.
— Къде ви е пещта?
Картаук посочи към верандата.
— Рюъл е построил оттатък къщата специална пристройка. Не е искал да рискува да му разтуря някоя стена или да взема да подпаля двореца.
— Много разумно. — Маргарет започна да оправя дантелката по крайчеца на ръкава си. — Сигурно най-после сте доволен, че работите с вашето любимо злато. Аз…
— Кажете, премилостива, какво ви води насам?
Маргарет присви очи.
— Точно се канех да ви обясня…
— Много се бавите. А аз трябва да свърша този фриз докато не е мръкнало.