Тя се огледа тревожно към двете страни на уличката, пропълзя иззад сергията и си запроправя бързо път през навалицата.
Глава втора
Дворецът Савистар
Казанпур, Индия
30 май 1876
— Не съм виждал такова нещо! — Йън се взираше в скулптурата, поставена на украсената с разкошна резба маса от тиково дърво. — Що за варварщина! — изкриви той лице с отвращение.
— Изключително произведение на изкуството… — Рюъл докосна с благоговение златните капки кръв, които сякаш ей сега щяха да потекат по кинжала, стиснат в десницата на жената. Той разгледа скулптурата от всички страни. — Погледни само изражението на лицето й! Да се чудиш как е могъл да изобрази толкова злоба…
— Не ми е приятно да гледам повече този езически идол! Принц Абдар трябва да е много особен човек, щом като е поставил тази фигура в приемната си… — Йън млъкна по средата на изречението и се намръщи. — Впрочем, разбирам. Заради златото ще да е. На тебе и дяволът ще ти се стори съблазнителен, стига да е със златна наметка.
Рюъл го изгледа през рамо и се усмихна.
— Не само с наметка. Би трябвало да е толкова разкошно облечен, колкото тази зашеметяваща дама тук. Интересно, кой ли е скулпторът.
— Някой смахнат, мъртъв от столетия. — Йън сви рамене. — Само да не вземеш да задаваш разни недискретни въпроси на принц Абдар за тази грозотия. Тези варвари почитат божествата си и нямам никакво желание да ме хвърлят за храна на крокодилите.
— За това няма защо да се тревожиш. Крокодилите само биха се задавили с тебе — промърмори Рюъл. — Коравият ти гръбнак и дваж по-коравите ти морални принципи ще им заседнат в гърлото. — Той приклекна до масичката, за да разгледа по-добре фигурата. — Докато мене, виж, ще си ме глътнат много лесно. Греховете винаги са били по-апетитни от добродетелите.
— Остави тия глупости! — пресече го Йън рязко. — Съвсем не си толкова развратен, колкото се изкарваш.
— Напротив, такъв съм. — На лицето на Рюъл трепна подигравателна усмивчица. — Ти би трябвало да знаеш най-добре това… Като си помислиш само от какъв ад ме измъкна преди няколко месеца! Останал ми е морал колкото на някой изпосталял бездомен котарак, а и нямам никакво желание да се поправя. Най-добре ще е да ме зарежеш и да се върнеш в красивата Шотландия при Маги.
— Маргарет. — Поправката бе направена автоматично. — Знаеш, че тя не понася да я наричат Маги.
— Маргарет — поправи се Рюъл сериозно. — Ти трябва да си се върнеш при Маргарет, при прохладните, обвити в мъгли хълмове, към нормалния живот. Тук не е за тебе.
— И за тебе! — Йън млъкна за малко. — Цивилизованите хора не могат да живеят в такава варварска страна.
— Тука е много по-цивилизовано, отколкото на повечето места, в които живях през последните дванадесет години. Да беше видял какво бе в лагера на златотърсачите в Званигар! Но като премислям сега, по-добре, че ти не беше там. Там имаше други крокодили, от човешка порода, а ти си прекалено благопристоен, за да живееш всред такива гадове.
— И ти си останал жив.
— Само защото се обявих за крал на крокодилите! — Усмивката отново просветна на лицето му. — И защото се научих да си служа със зъбите си.
— Още една причина за това, че трябва да се върнеш у дома. Тази прокълната дива Индия ти вреди.
— О, тук не е по-зле от другаде. — Усмивката на Рюъл се стопи като зърна горчивото изражение на брат си. Той знаеше с каква неохота Йън е обърнал гръб на Шотландия, но от пристигането им в Казанпур бе проявил забележително търпение и готовност да помогне… Рюъл добави тихичко: — Обещавам, че няма да гневя Негово кралско височество с непочтителни въпроси, след като с толкова мъки успя да издействаш за мен тази аудиенция.
— Така е. Освен това моите усилия сигурно ще се окажат безрезултатни — продължи Йън. — Полковникът даде да се разбере, че принц Абдар не питае особена обич към татко си, махараджата, и не общува много-много с него.
Върху лицето на Рюъл бе изчезнала и последната сянка от шеговитост.
— Въпреки това съм ти безкрайно благодарен за усилията. Зная, че за тебе цялата тази история е чиста лудост.
— Благодарен? — Йън изглеждаше искрено изненадан. След това обветреното му неправилно лице светна в усмивка. — Внимавай, Рюъл, благодарността е вече част от нежните чувства! Тя разкрива пътеката към добродетелите!
— За мене няма страшно! — Погледът на Рюъл се върна отново върху скулптурата. Имаше нещо смущаващо в тази фигура.
„Впрочем не, не самата фигура — опита да се успокои той — а самото й поставяне в тази зала, явно, с цел да покаже какво значение й отдава нейният притежател…“