— Любовта трябва да се подхранва, а вашият баща не ви е давал нищо в замяна.
Не можеше да отрече този факт.
— Но Йън… Той е…
— Обичали сте Йън някога си, но след катастрофата и той се е превърнал в нещо като ваше дете. И сега е такъв — едно любимо дете, което трябва да бъде защитавано.
— Лъжете! — изкрещя тя панически. — Той е мой мъж, обичам го от цялото си сърце!
— Не от цялото си сърце. Чувството ви за вина ви тласка към себеразрушение, търсите как да компенсирате липсата на…
— Не бива да говорите така!
— Защо не? — Усмивката му стана безочлива. — През цялото време знаех, че се самозаблуждавате, нищо че към останалите сте толкова открита и пряма.
— Защо никога не сте ми казал какво мислите за мене?
— Защото сте една невероятна, една прекрасна жена и не исках да ви наскърбя. — Той пресрещна погледа й.
Никога досега не се бе чувствала толкова уязвима и толкова изплашена. Положи неимоверни усилия да са усмихне. Пристъпи към масата, взряна в онова, което той работеше.
— А сега ми обяснете какви са знаците по тази измишльотина.
Той позабави отговора си, а когато вдигна глава към него, Маргарет видя, че я гледа с лека усмивка.
— Да се разберем! Първо, от сега нататък не бива да наричате произведенията ми измишльотина, премислостива госпожо!
— Маргарет — поправи го тя. — А мнението си ще изразявам както намеря за добре.
— Не, ще се договорим така: от днес нататък ще ми казвате винаги истината. Вие умеете да цените изкуството повече от мнозина, които познавам.
— Защо ми казвате това? — попита тя подозрително.
— Видях ви как наблюдавахте веднъж залеза… А съм виждал и как гледате моите „измишльотини“.
Тя почувства как я залива вълна на глухо безпокойство. Знаеше, че той има нещо като ясновидска дарба, но никога не бе допуснал тя да разбере колко дълбоко е вникнал в нея.
— Защо трябва да скрива човек възхищението си?
— Може би затова, защото красотата може да носи колкото радост, толкова и болка. Може би заради това, че вие самата считате тази ваша любов към красотата за слабост.
— Това не е… — Маргарет млъкна. От детските си години не се бе чувствала толкова безпомощна и несигурна. Тя отмести очи от неговите. — Не ми отговорихте. Трябва ли да нося и аз кожена престилка?
— Във всички случаи. — В усмивката му имаше тъга. Той се пресегна под масата, измъкна някаква престилка и й я подаде. — Не бива да допуснем да се изцапате. Импулсивната ви природа само търси да си навлече какви ли не беди…
Глава петнадесета
— Какви са пораженията?
Рюъл не откъсваше очи от работниците, които се суетяха всред хаоса от релси и траверси. Построеното в продължение на много дни сега бе в съсипни.
Джейн не го погледна.
— Предполагам, че ще си твърде разочарован, ако ти кажа, че не е толкова лошо, колкото изглежда. Ще мога да спазя срока.
— И всичко това от един слон?
— Да, Дилам каза, че един разбеснял се слон може да предизвика такива разрушения. Но няма значение. Сега вече ще се пазим. Слонът няма да се върне отново.
— Така ли?
— Няма. — Тя се извърна и вече през рамо добави: — Почивката ми свърши, трябва да се върна на работа. А ти можеш да идеш в мината и да извадиш следващия тон злато.
— Мисля, че няма да направя точно това. Ще пренощувам тук, да видя как ще се оправите. Изглежда изведнъж намерих най-неочакван съюзник.
Господи, каква горещина!
За кой ли път Джейн отиде до умивалника да поразхлади лицето си. Да, така е малко по-добре. Тя тръгна към отвора на палатката, за да я духне вятърът и видя недалеч светлина на лагерен огън.
„Сигурно Рюъл пак седи на приказки“ — помисли си тя с някаква странна тъга.
Когато той биваше в лагера, Джейн бързо се прибираше в палатката си веднага след вечеря, ала знаеше, че той до късна нощ забавлява Дилам и останалите със своите разкази за приключенията си.
Тя и сега го видя отдалеч в светлината на огъня. Не би могла да долови какво разказва, но нали знае как умее да рисува с думи пред очите ти картини и приказни страни. Чувстваше, че магията на неговото излъчване отново заплашва да я плени.
„Треската… От нея ми е така!“ — опита да се оправдае тя.
Върна се отново в палатката и се довлече до торбата с провизии, оставена на пода до леглото й. Няколко капки квингхао ще й помогнат да заспи, утре температурата ще е спаднала.
Тя си наля няколко капки от шишенцето, легна и се опита да диша ритмично и дълбоко, за да се поотпусне. Не бе доволна от себе си напоследък. Имаше чувството, че ще се строши и от най-малкия натиск. „Не бива така! Мисли за железницата. Мисли за свободния живот, който скоро ще се разкрие пред тебе. Мисли за…“