Джейн веднага разбра — достатъчно бе да види изражението на Дилам, застанала в отвора на палатката в полумрака. Веднага скочи.
— Пак ли?
Дилам кимна.
— Обадиха се от най-далечните постове.
— Идвам веднага!
— Не бързай. Той се е отдалечил. Този път е нападнал горния участък. Ще оседлая конете и ще събудя Рюъл.
Рюъл. Бе забравила, че Рюъл е тук. Изведнъж тревогата й се превърна в гняв. Не е честно! Защо целият й труд, всичките й надежди са застрашени от сила, която не е в нейна власт нито да предвиди, нито да възпре. Дано този път да не е толкова лошо! Сега е малко преди зазоряване, а слонът не се е обаждал цяла нощ…
Няма смисъл да си блъска главата с предположения. По-добре е да види на място нанесените щети. Тя спусна крака на пода, но изведнъж й се зави свят и цялата палатка се завъртя около нея. Джейн посегна пипнешком към една от рейките, за да се задържи. Тази проклета треска! Сега ли точно трябва да боледува!
Пет минути по-късно тя излезе от палатката. Дилам и Рюъл бяха вече на конете. Без да проговори, тя се метна на гърба на Бедилайа и обърна коня към трасето.
„Не е възможно!“ — ахна Джейн като в транс, когато застана пред онова, което бе останало от строежа.
— Каква част е разрушена? — обърна се тя към Дилам.
— Много… Цели пет мили са… изкъртени.
— А какво са правили твоите постове?!
Дилам вдигна рамене.
— Не очаквахме, че слонът ще нападне толкова далеч от базовия лагер. До мястото, което разруши последния път, има цели петнадесет мили.
— Казваш пет мили? Не е възможно.
Изключено е да възстановят строежа за един-единствен ден. Тя усети погледа на Рюъл, врязан в лицето й.
„Внимавай! Никаква паника сега!“ Не бива да покаже колко е отчаяна, защото той точно това би искал. Няма да му направи това удоволствие…
За да не види злорадството, изписано на лицето му, тя отново обърна очи към разрушената линия.
— Не може да продължава така. Трябва да сложим край на този бяс, Дилам!
Дилам тръгна към коня си, без да погледне Джейн.
— Отивам до просеката, ще доведа работници да разчистят.
„Тя изобщо не слуша какво й говоря!“ — помисли си Джейн гневно. Този проклет слон може да съсипе цялата им досегашна работа и Дилам няма да предприеме нищо.
— Джейн? — Беше гласът на Рюъл.
Тя изведнъж почувства, че не издържа повече. Сякаш нещо в самата нея бе разрушено, съсипано. Отчаянието й избухна в злоба:
— О, представям си колко се радваш! Добре, ти спечели.
— Да, спечелих.
Нещо в тона му я накара да се извърне светкавично към него и да нападне:
— Да, но и това не ти е достатъчно, нали? Иска ти се още? Нали искаше да ме видиш паднала на колене? Нали точно така каза? Нали само за това мислиш, как да ме наказваш, още и още. — Очите й святкаха с див блясък. — Добре, ето го твоя шанс!
Той целият бе само внимание.
— Да, нека да сложим край най-после! — Джейн се задъхваше и думите й излизаха на пресекулки. — Ясно е. Разбрах. Няма спасение, преди да решиш, че си ме унижил достатъчно. Нали? Аз мога да издържа. Всичко мога. Прави каквото си наумил и да свършваме. По дяволите! Върви и ме чакай в онази твоя лятна къща!
— Какво?
— Чу ме. Ще дойда в Лятната къща и ще те оставя да правиш с мене каквото пожелаеш. — Думите й се застъпваха, трескави, ненормални. — Да ме накажеш. Това искаш. Винаги само това си искал. Нали това е причината да съм тук?
— Никога не съм отричал.
— О, ти винаги си бил откровен с мене! — Имаше безкрайна горчивина в гласа й. — Нали помниш какво говореше? „Ела в Цинидар и аз ще сложа света в нозете ти!“
— Такова нещо не съм казал. Казах, че ще ти дам шанс да завладееш света.
— Е, първата битка загубих. Втори път няма да загубя. Ще спазя твоите проклети срокове.
— Какво общо има това с… идването ти в Лятната къща?
— Не искам да те виждам повече тук. Пречиш ми! Изчезвай! Изчезни от живота ми! — Тя говореше високо, по-скоро крещеше. — Ще имаш шанса да утолиш жаждата си за отмъщение. До гуша ми дойде да ме дебнеш като някакъв лешояд! Трябва да има край най-сетне!
Той гледаше зачервеното й лице, мятащите мълнии очи.
— За бога! Трябва да има край наистина! — Той обърна коня с едно дръпване на юздите. — Добре. Утре при залез-слънце в Лятната къща. Остави коня си в конюшните на двореца. Догоре можеш да повървиш пеша. Не искам да забележат, че си там. — Рюъл пришпори коня си и препусна на юг.
— Това е слон. — Погледът на Маргарет бе взрян в изящните линии, гравирани в черния камък. Хоботът на слона бе вдигнат в тръбен зов, цялата му стойка бе призив и предизвикателство, изглеждаше като жив. Тънка плетеница от листа образуваше стилизираната рамка на изображението. — Кога го започнахте?