— Нощес. Не можах да спя и реших да направя печат на Рюъл.
— Печат? Кой в наше време използва още печат?
Картаук се ухили:
— Държавните глави, върху официални документи. — Той посочи миниатюрния монограм в долния край. — Смятате ли, че едно такова хрумване няма да му достави удоволствие?
— Мисля, че сте направили печата по-скоро за собствено удоволствие — установи Маргарет. — И защо точно слон?
— Защото именно с онази игра със слона Рюъл успя да накара махараджата да му продаде острова… — Той гребна полувтвърден черен восък от едно от многобройните глинени гърненца пред себе си. — А освен това обичам слоновете. Махараджата ми позволи да направя десетки скулптури на тези животни докато бях в двореца.
— Не беше ли досадно?
— Първоначално не. Резултатът си струваше усилията. Накрая бях направил вече по един слон за всяко помещение. — Картаук се усмихна злорадо. — И Абдар ненавиждаше всеки един. Той изпитва ужас от тези животни.
— Защо?
— Баща му ми разказа, че като дете Абдар паднал от гърба на слон. Животното неволно стъпило върху ръката му и я счупило. За съжаление един прислужник се притекъл на помощ преди слонът да го убие. — Картаук съсредоточено си избра тъничка четка, топна я в зехтин и намаза восъчния отпечатък. — Откакто зная тази история слоновете просто са ми легнали на сърцето.
— Имате лоши мисли.
— Не моите мисли са лоши, а Абдар. — Джон посегна към друг съд и оформи леко изпъкнала рамка около печата. — Да не дава господ да разберете колко е зъл!
— Казахте, че Рюъл очаква Абдар да нападне острова.
— Да.
— Но защо в такъв случай дойдохте в Цинидар?
— По най-разнообразни причини.
— Например?
Той стана и отиде до пещта в ъгъла, където вреше някаква течност.
— Нямаме време за въпроси. Хайде, помощничке, подайте ми четката с дългите косми от шкафа.
Той изля врящата течност върху восъка и я разпредели с четката, която Маргарет му подаде и внимателно запълни всички вдлъбнатини.
— Какво се прави след това?
Той не отговори и тя събра кураж да го погледне. Мощ имаше в това лице, сила и отдаденост.
— А какво правите вие след това? — контрира я той.
Маргарет се намръщи.
— Спестете ми тези игри на думи. Знаете, че говоря за печата.
— А, за печата? — Джон се отпусна на столчето си. — След като гипсът се втвърди, ще го отделя от восъка, ще зачистя формата с длето и ще я изгладя.
— И след това вече ще леете?
— Да. Изсушаването трае дванадесет часа. Довечера ще запаля пещта. — Той вдигна едната си вежда. — Вашият жив интерес сгрява сърцето ми. Кажете, драга помощничке, не ви ли се иска да имате свой собствен печат?
— Не, разбира се. Такава грандомания не е за мене.
— О, всички ние се скриваме зад маската на скромността и така охотно се самозалъгваме.
Маргарет побърза да смени темета:
— При кого сте се учили?
— При баща ми — голям майстор, най-добрия златар на Истанбул. Работеше предимно на придворните, а и на самия султан. Беше добър учител. Но като станах на тринадесет, ме прогони и от къщи, и от работилницата.
— Защо?
— Ревност някаква. Още като бях малък всички решиха, че от мене може да излезе нещо. Дори султанът бе харесал една моя работа.
— И заради такава дреболия баща ви ви показа вратата?
— За него съвсем не беше дреболия. Но аз си знаех, че някой ден ще се стегне до там. Той беше изкусен майстор, но аз притежавах искрата.
— Искрата?
— Искрата на гения — поясни той простичко. — Микеланджело я е имал, Челини също. Много скоро разбрах, че у мене има божия искра. Съвсем не се сърдя на баща си. Не е лесно да живееш до един гений, когато ти самият не си. И за мене, ако бях на негово място, щеше да е истинско мъчение.
— Но вие не бихте го изхвърлили.
Джон се разсмя.
— Откъде сте толкова сигурна?
— Зная го. — За своя собствена изненада Маргарет установи, че наистина е така. През изминалите няколко седмици тя бе научила за Джон Картаук много повече, отколкото знаеше преди. Самоуверен и високомерен — да, такъв беше той, но само в изкуството си, всичките му приказки и самоизтъкване за други някакви способности си бяха чисто самохвалство. Бе приел с невероятно търпение нейното непохватно присъствие в неговата светая светих, отнасяше се с нея много по-мило, отколкото бе очаквала. Тя с ужас установи колко близки са станали двамата — тя и Джон Картаук, през тези последни седмици.
Маргарет свали кожената престилка и я хвърли върху тезгяха.