— Време е да се връщам при Йън. — Дъхът й секна, като видя как я гледа. — Не ме гледайте с такива очи!
— Винаги е удоволствие да ви гледам. — Той сведе послушно поглед над работата си. — Права сте, най-разумно е сега да си вървите. А още по-разумно ще е да не се връщате.
Тя отиде до вратата.
— Пак ли започвате с тези глупости? Мислех, че сте се примирили с моето присъствие тук. Разбира се, че пак ще дойда. Разбираме се чудесно. Тези дни открих дори известна прилика между нас, известно привличане.
— Млъкнете, за бога. Не виждате ли, че точно в това е опасността?! — кресна той и тя се вцепени от ужас.
— Какво… искате да кажете? — прошепна Маргарет едва.
— Ами помислете малко де! — Той остана загледан в печата. — Не идвайте повече, Маргарет!
Маргарет. За първи път той изрече името й. Нещо уж незначително, а прозвуча като интимност.
— Вижте, Картаук… — Тя облиза устните си. Да, и той си има собствено име, защо да не го използва, защо да не усети как звучи на устните й? — Вижте, Джон…
Той не помръдна. Не вдигна дори глава да я погледне. Маргарет отново усети вълна на панически страх, когато осъзна, че й се иска той да вдигне очи и да я погледне, както бе сторил преди малко, с онзи поглед… Тя бързо отпъди тази мисъл.
Картаук седеше до работната си маса и гледаше печата. Когато бавно вдигна глава и впи очи в нея, сърцето й подскочи.
— Не!
В следващия миг Маргарет отвори вратата и хукна по дългите блеснали коридори към своята стая, при Йън.
Желание.
О, боже, тя го желае, жадува за него, пощръкляла е като някакво животно! Изпитваше онази страст, която напразно се опитваше да докара пред Йън. Реагираше на Джон Картаук така, както се полагаше да реагира само пред собствения си съпруг…
Прелюбодеяние.
— Много си мълчалива днес — каза Йън, поднасяйки чашата с чай към устните си. — Уморена ли си?
— Може би малко. — Маргарет се усмихна насила и приседна на табуретката до голямото му кресло. — Ще мине.
— Какво работи Картаук в момента? Пак ли онази статуя?
— Сега майстори печат за Негово величество крал Рюъл от Цинидар. — Тя придърпа карираното одеяло върху краката му. — Казвам му, че е грешка да ласкае самолюбието на това момче, но не иска да чуе.
Йън се разсмя.
— Виж, тук съм на друго мнение. Това ще развесели Рюъл, а той има страшна нужда от нещо, което да го поразведри. Напоследък се изтрепва до смърт от работа като някакъв роб, окован на галера.
— О, той обича да работи. — Маргарет погледна към огъня. — Но може би си прав. Преуморена съм. Честно казано, реших да не ходя вече да работя при Картаук. Отнема ми много време.
— Не — каза тихичко Йън, — няма да допусна това. Тя го изгледа уплашено.
— Какво?
— Щом мислиш, че имаш много работа, ограничи времето, прекарвано при мене. Не бих искал да се откажеш от едно удоволствие.
— Хубаво удоволствие! Когато не иска да му помагам нещо, той или ме кара да забърквам някакви вонящи смеси, или изобщо не ме забелязва. Това ли наричаш удоволствие?
— Да, но то е достатъчно да направи стъпката ти по-лека и усмивката ти по-лъчезарна, когато се връщаш от там!
— Какво говориш?!
Ако е вярно онова, което Йън току-що каза, тогава решението й да се откаже е по-мъдро, отколкото й се струваше!
— Нужно ти е малко развлечение! — Йън се усмихна уморено. — Аз, бог ми е свидетел, не мога нищо да ти предложа… Нищо, което да повдигне духа ти.
— Само да съм с тебе, достатъчно ми е.
— Лъжеш — Йън се усмихна. — Но това е благородна лъжа. Освен мъка… нищо не мога да ти дам.
— Недей така! — Тя притисна ръката на Йън, толкова тънка и дори прозрачна на светлината на огъня, към бузата си. — Казваш мъка. Да, мъчно ми е, че не ми помагаш да се боря за тебе. Но това не е мъчително! Любовта не може да те умори.
Йън поглади нежно косата й.
— Да, мила. Зная какво е умора и не искам да поемаш върху плещите си още тегоби. Утре отиваш в ателието на Джон и ще ми направиш печат, като онзи, който той е направил за Рюъл. Представяш ли си как ще подпечатвам писмата си за Гленкларън?
— Не, аз не бих искала…
— Ти не си ми нужна тук — прекъсна я той меко. — Нима не го виждаш, Маргарет?
Да, вижда го и тази констатация я изпълни със страх… С всеки изминал ден той й се изплъзва все повече.
— Ако ме обичаш, ще… — Тя млъкна. Безумна ли е?! Да притури към цялата му болка и угризения на съвестта?
Освен това тук нямаше да помогнат нито молби, нито увещания. Той има нужда от някакъв стимул, по-силен от онова, което тя може да му предложи.
Дете.
„Дали не си търся само претекст, дали не искам да си намеря оправдание за смъртния грях на прелюбодеянието?“