Отначало не се съмняваше в чистотата на своите мотиви, но сега вече не беше толкова сигурна. Може би през цялото време именно нечисти желания са я тласкали неумолимо към Джон Картаук.
— О, Йън, не ми се иска да ходя повече там! — прошепна тя.
— Дори ти да не искаш, на мене ми е приятно, направи го заради мене! — Той й се усмихна закачливо. — Трябва ми печат, заради Гленкларън!
Да, и дете му трябва заради Гленкларън. Дете, което да го върне към живота. Дари и ако връзката с Картаук я хвърли да гори във вечния огън… Няма ли да намери опрощение, щом го прави за спасението на Йън? Вече не може нищо да разбере…
— Маргарет?
— Да, добре. — Тя притисна ръце в мекото кашмирено одеяло, с което бе завит Йън. — Ще имаш своя печат.
Но какво ще има тя, когато тази буря премине?
Маргарет се поспря пред вратата на ателието, след това я отвори и влезе стремително в стаята.
— Добро утро, Джон! Как се чувствате днес? Позакъснях малко, но трябваше…
Той се запъти насреща й и лицето му… Боже, какво бе лицето му!
За да не мисли за изражението му, тя сведе поглед към бялата мозайка на пода. Картаук застана досами нея, тя видя до себе си големите му, мощни стъпала в кафяви кожени сандали. Лъхна я познатата миризма на восък, дърво и гипс.
— Сигурно сега ще ми се накарате, задето съм дошла. Недейте, няма смисъл! Мислих много и дълго за всичко това. Йън си е навил на пръста, че имам нужда от малко развлечение, а аз стигнах до извода, че няма причина да не идвам, след като Йън…
— Шшт! Не искам да чувам името му! — Гласът му беше хрипкав и задавен. Той я хвана за косата и обърна леко главата й назад, за да го погледне в очите. — Не биваше да идваш.
— Знам, не биваше да идвам, но…
Маргарет не можеше да откъсне очи от лицето му. Той я гледаше със същия изгарящ от жажда поглед, с който го бе виждала да гледа понякога произведенията си.
— Йън пожела… — Тя преглътна, за да се освободи от буцата, заседнала в гърлото й. — Той иска един печат.
— Да върви по дяволите!
В следващия миг устните му се впиха в нейните — твърди, горещи, свирепи от желание. Той разпусна косата й, шептейки трескаво думи на някакъв непознат език, докато устните му се плъзнаха надолу по шията й. Тя усети меката като коприна брада по кожата си, големите му ръце върху раменете си, грабещи, разучаващи, търсещи… Беше се излъгала. Това не са милувки. Това е нещо съвсем различно, като че нещо я поглъща, всмуква… Той я притегли между бедрата си, каменната твърдост там я ужаси. Беше ужасно и… естествено. „Света богородице, трябва да съм порочна до мозъка на костите си, щом смятам това за естествено!“
Той прекара като гребен пръстите на двете си ръце в косите й, разпилени по раменете, и вдигна лице към нея:
— Искаш ме — изрече той без дъх. — Желаеш ме.
— Да… — В този момент нямаше нищо по-ясно. — Да, Джон.
Той я притисна отново лудо към себе си и тя остана без въздух. Желание. Страст. Сигурност… Как е възможно да се чувства толкова добре, когато е изправена на ръба на пропастта?! Ето, сега ще се случи…
Вярваше, че е подготвена за това, ала сега трепереше, изплашена като дете, което прави първата си стъпка.
— Какво правя! — ахна тя. — Помогни ми… Ще направиш ли с мене така, както ме учеше… да правя с Йън…
Той замря.
— Казах ти да не споме… — Мощна тръпка разтърси тялото му. — О, господи! Да не го беше казвала! — Картаук я отблъсна от себе си.
Тя понечи веднага отново да се притисне о него.
— Не! — скръцна със зъби той и я отблъсна. — Не, Маргарет.
— Защо не? Мислех, че…
— Аз също. — С продължителна въздишка той пусна раменете й и отстъпи назад. — Цяла нощ си блъскам главата с това. Всъщност така е от седмици насам. Още когато ми дойде с онова безумно предложение… — Той отиде до работната си маса. — Седни!
Тя стоеше изправена, гледаше го като омагьосана и чувстваше, че ще припадне.
— Но защо? Не съм Елин Мактавиш, но и ти не си… безразличен към мене.
— Безразличен! — Той се отпусна тежко на ниското си столче. — Да, може и така да се каже, не съм.
— Тогава не е невъзможно да… — И тя направи крачка към него.
— Остани, където си! — каза той рязко. — Не се приближавай до мене!
Тя остана на мястото си и се усмихна неуверено:
— Ако ти не ме намираш отблъскваща, защо не ми позволяваш да те…
— Защото ти не си като другите жени.
— Мисля, че си имам всичко… и крака, и очи, и гърди…
— Да, и едно сърце под твоята хладна външност, и съвест като на същински пастор, и мекотата на пухена възглавница! Не мога да ти причиня болка! Няма, няма да те нараня!