Целувката

Кристин Мичълс Целувката

Пролог

Само трепкащата светлина на телевизора нарушаваше тъмнината в стаята. Сенки подскачаха по стените и мебелите, почти като живи същества. Той ги наблюдаваше и очите му проблясваха в полумрака. Бавно протегна ръка и потърси ключа на лампата. Леко пукане — и за миг сенките изчезнаха. В скута му лежеше стара книга с раздърпана корица. Махна една златиста плитка коса, с която си отбелязваше достигнатата страница, и сведе очи.

От всички стихове, които тя го беше принудила да й чете, само няколко заслужаваха внимание. Този от Джон Дон — толкова прост и изчистен — беше любимият. Всеки път, когато го прочиташе, откриваше нови нюанси, отбягвали му преди.

Прочете го отново:

Погребението

Каквото и да иска тя да каже,
при мен във гроба я сложете.
Любовното мъчение ще бъде възнесение.
Това съм аз и е безкрайна мойта власт.
И тез реликви във ръцете ничии
не трябва да преминат.
Душата ми на всичко е способна,
но малко смелост й е нужна.
И щом не искаше да бъдеш с мен,
ще отнеса на век сърцето твое.

Джон Дон (1573–1631)

Свърши с текста и изгаси лампата. Обичаше тъмнината — тя го обвиваше и изолираше от действителността, позволяваше му да мисли по-добре. Думите на стихотворението бяха още в съзнанието му. Дали това бе всичко, което можеше да се научи от него?

Плитката коса лежеше между дланите му. Беше токова топла и жива. Когато я приближи до лицето си, усети нежното и докосване. Миришеше на жена. „Ах, Кенди!“ Най-напред ти би разбрала и приела своето наказание. А той… се беше почувствал освободен. Но за твърде кратко време.

Сега отново усещаше натиск и напрегнатост, сякаш в стомаха си имаше чудовище. Юмруците му се свиха, ставите му побеляха. Обаче волята му се оказа по-силна. След малко отпусна ръце и се усмихна. „Спокойствие.“

Изображението върху екрана на телевизора задържа погледа му. Красивата брюнетка, която говореше, му напомняше за друга жена.

„Спокойствие, има време за всичко.“

I

Всички мъже, които обичаше, бяха убити. Тя осъзна жестоката реалност. Това ли значеше да си роден без късмет?

Беше на тринадесет, когато видя баща си ограбен и пребит до смърт, малко след като бе затворил магазина си за авточасти. Убиецът така и си бе останал неразкрит. Преди две години бе загубила мъжа си Кен, офицер от полицията в Сиатъл. Стреляли по него при опит да разреши спор между съпрузи. Мъжът, който го бе убил, след това сам си бе пръснал черепа. Сега братовчедът й Трент беше убит в нейното родно градче, Лилоут Крийк, а убиецът му все още се намираше на свобода.

Вълна от скръб и безнадеждност сграбчи сърцето й. Когато научи ужасната новина, се бе затворила в банята и бе плакала, докато очите й се бяха подули и пресъхнали. Огромният облак на печал и гняв, който я беше обзел тогава, сега се превръщаше в малко ледено късче дълбоко в сърцето й.

Скоро трябваше да пристигне в Лилоут Крийк. Потънала в мисли, шофираше почти автоматично по острите планински завои. Първото нещо, което искаше да направи, бе да отиде до местния полицейски участък. Макар че вече беше загубила доверие в полицията след смъртта на баща си.

Ким стисна зъби. Чувството на гняв отново я завладяваше. Кракът й неволно се отпусна върху педала на газта. Трент лежеше мъртъв в същия град, където бе убит и баща й. Същият полицейски участък се занимаваше с разследването на убийството. Тази мисъл я караше да се чувства още по-зле. Но този път убиецът трябваше да бъде хванат. Беше се заклела пред себе си и пред паметта на убития си братовчед.

След миг разсейване, Ким почувства, че навлиза твърде бързо в един завой, и рязко натисна спирачките. Поклати глава. По цялото шосе липсваха пътни знаци. Ако не познаваше пътя добре, този коварен завой би могъл да й създаде големи неприятности. А върхът на досадата бе огромната табела „Добре дошли в Лилоут Крийк“, разположена точно на това място.

Ким се стараеше да избягва родния си град. Преди седемнадесет години заедно с майка си го бе напуснала и само няколко пъти беше посетила роднините си. Връзката между нея и братовчедите й се бе запазила. Те единствени я посещаваха в Сиатъл. Когато идваше в градчето, почти не напускаше къщата на леля си. Не можеше сама да си обясни, защо правеше това. Само знаеше, че мрази този град. Когато излезеше на улицата всичко, което видеше, й напомняше баща й. Тези спомени непрестанно я връщаха в нощта, когато бе станала очевидец на смъртта му. Дори годините и сеансите по хипноза не можаха да изтрият ужаса на случилото се. Чувството за вина не я напусна никога. Защо не можеше да си спомни? Защо беше оставила убиеца да й се изплъзне? Ако беше малко по-възрастна, всичко можеше да е различно. Може би тогава нямаше да остане безмълвна, а да помогне на полицията.