Все още не можеше да повярва в промяната, която бе настъпила с Вон Гарет — с това слабичко момченце, което познаваше от училище.
Сега той беше очарователен, добре сложен мъж и имаше престижна работа — шериф на окръг Уотърфорд.
Леля Вивиан й бе казала, че си бил купил място над града и сам си построил чудесна къща. Вон се бил оказал чудесен дърводелец и дърворезбар. Ким потърси с очи къщата му сред високите върхове на боровете. Този мъж наистина я озадачаваше. „По дяволите! Защо мисля отново за него?! Кога най-после ще се махна от този скучен град!“
Вратата проскърца и Ким стресната се обърне. Деидре излезе на верандата. Котката използва момента, да се шмугне заедно с нея.
— Ким, това е Черъти, котката на майка ми. Вече шест години е при нас. Само че е доста глезена.
Черъти се отърка няколко пъти о краката на Ким и я погали по лъскавата козина.
— Какво стана, Ди, тръгнаха ли си всички?
— Да, заминаха си. Жалко, че не ядоха почти нищо. Приготвих толкова храна, а всичко остана.
Братовчедка й се отпусна на съседния стол. Ким тайничко я изучаваше с поглед. Макар че бе сломена и нямаше грим, Деидре винаги си оставаше най-красивата от техния род. Беше висока и очите й имаха сапфиреносин цвят. Кимбърли знаеше, че братовчедка й има красотата на топ модел, но не й завиждаше. Горката Деидре беше с доста слаба психика и избухваше в сълзи, дори при най-малкото раздразнение.
— Как е леля Вив, успокои ли се? — наруши мълчанието Ким.
Деидре вдигна рамене.
— Мисля, че е по-добре. Леля Вили е при нея, а това май е най-доброто лекарство за момента.
Черъти се почувства пренебрегната и скочи върху коленете на Ким. Замърка силно и присви от удоволствие големите си златисти очи.
— Уилма Нилсен не се е променила изобщо за това време.
Деидре се усмихна.
— Леля Вили никога няма да се промени. А и изобщо променя ли се нещо в този град.
— И аз си го мислех, сякаш времето е спряло тук. Щях да те питам, сестрата на Уилма, Ана Ървинг, не почина ли наскоро.
— Мм. Да, тя умря, но това се случи мисля преди осем години. Къщата й изгоря заедно с нея. Честно да ти кажа, не я харесвах. Сякаш нямаха нищо общо със сестра си. Но все пак, това е ужасен начин да умреш.
За момент отново се възцари мълчание и двете потънаха в мислите си.
— Ди, баща ти не дойде днес в къщата, нали? Деидре поклати глава.
— Не, не дойде. Изглеждаше потресен на погребението. Но мисля, по-добре е, че не дойде тук. Не се бяха виждали с мама от пет години. Тя тъкмо бе започнала да оправя живота си, когато се случи това с Трент. Сега най-малко има нужда да й се припомня раздялата им.
Кимбърли мълчаливо кимна. Имаше толкова много страдание по този свят. Едва ли нейната съдба беше най-тежката.
— Господи, нямам търпение да се махна от този град! Това възклицание излезе спонтанно от устните й и я учуди толкова, колкото и братовчедка й. Деидре я погледна по особен начин.
— Извинявай, Ди, но го мразя.
— Не се извинявай, Ким. Разбирам те. Знам, че мразиш това място заради това, което се случи тук. Но в този град има и много хубави неща. Ще трябва някак си да успееш да ги видиш отново.
— Не те разбирам, скъпа. Току-що загуби брат си, а ми казваш, че това бил чудесен град! Едва ли Трент щеше да е съгласен, ако можеше да те чуе.
Лицето на братовчедка й помръкна от болка. „По дяволите, какво направих отново. Езикът ми напоследък е отвратителен!“
— Мила, извинявай, не исках да те засегна.
Прегърна я и се опита да я успокои.
— Ди, удари ме, ако искаш. Знам, че си го заслужавам. Давай, ще ти стане по-добре!
— Заслужаваш го, но не мога. Вече не сме деца, Ким.
— Добре, поне знам, че постигнах нещо. Няма да съжаляваш, когато си тръгна утре.
— Това не е истина — отвърна Деидре, като леко изви устните си.
Замълчаха отново. Градът под тях потъваше в здрач.
Мрак се спускаше и в душата на Ким. „Някъде там се разхожда един убиец. Дали отново ще се измъкне! Не! Не и този път!“
Деидре сякаш усети посоката на мислите й и я хвана леко за ръката.
— Хайде, Ким. Нека се опитаме да отпратим леля Вили и да накараме мама да си легне. После ще ми помогнеш да почистим къщата.
Той стоеше в сянката зад къщата и слушаше.
Ким се бе променила през тези години, откакто не я беше виждал. Спомняше си я като момиче, а тя вече бе станала зряла жена. Но той не я забравяше. Ким също имаше място в неговия списък. Не можеше да забрави никого. Когато се върна, без малко щеше да я задраска от плановете си, но всичко се измени. Тя щеше да е негова. Първият му подарък щеше да е готов довечера. Усмихна се. Нейният живот му принадлежеше. Ким щеше да узнае, че той ще определи, кога животът й да свърши. Дори и да си тръгнеше оттук, Сиатъл не бе толкова далеч.