Усмивката му проблесна в тъмнината, време бе да подготви подаръка за Ким.
Вратата проскърца, когато Ким и Деидре влязоха в къщата. Катеричка подскочи наблизо, явно приготвяйки се за сън.
Мъжът излезе безшумно от прикритието си и тръгна към гората. Вече имаше няколко много добри идеи за реализиране. Рядко използваше чужди идеи. Със своята изобретателност се чувстваше като творец. Спря за момент и впи очи в катеричката, застанала на метър до него. „О, това наистина ще стане добре. Дори чудесно. Дано Ким оцени идеите ми!“
III
— Е, мисля, че свършихме всичко — каза Деидре и погледна стенния часовник.
Минаваше девет часа.
— Отдавна трябваше да съм се прибрала. Не знам дали Кайл се е справил сам с децата.
— Разбира се, можеш да тръгваш. Чиниите са измити. Храната е прибрана в хладилника. Майка ти спи или се преструва, добре че го прави.
Деидре се усмихна мрачно.
— Ох, дано успее да заспи. Има нужда от почивка.
— Бъди спокойна. Ди, всичко ще се оправи.
Лицето на Деидре бе загрижено. Майка й бе преживяла лек инфаркт преди няколко години, когато съпругът й я бе изоставил. Никой не знаеше как ще приеме сега загубата на сина си Трент.
— Дано се справи, защото ужасно се притеснявам. Е, добре, ще тръгвам след малко. Ще имаш ли нужда от нещо? Приготвила съм ти леглото в гостната.
— Успокой се, скъпа, всичко е наред. Можеш да тръгваш. Хайде, защото децата сигурно вече се тревожат.
Ким си сложи пръстените, които бе свалила, докато миеше чиниите.
— Окей, Кими, само ще видя мама дали е по-добре. Ако искаш, ела с мен.
Спалнята на Вивиан Фарис бе разположена точно до гостната. Деидре отвори безшумно вратата и влезе. Ким пристъпи няколко крачки и остана до прага. Братовчедка й се приближи и оправи завивките на майка си. След това се изправи и на пръсти тръгна към вратата.
— Ди, това ти ли си?
Деидре се спря.
— Мамо, мислех, че спиш. Знаеш, че имаш нужда от почивка.
— Знам, момичето ми. Струва ми се, че поспах малко. Тръгваш ли си вече?
— Да, време е. Наближава десет часа. Ким също ще си ляга, защото утре рано тръгва за Сиатъл.
— Добре, скъпа, ела да те целуна за лека нощ.
Деидре изглежда се притесни и Ким излезе, за да ги остави сами. Тръгна към своята стая. Багажът й още не бе разопакован. Вратата на гостната беше изработена от някакво масивно дърво, наподобяващо махагон. Отвори я внимателно, защото всичко в тази стара къща силно скърцаше. Изненадващо, този път пантите се раздвижиха меко и безшумно. Сякаш някой предвидливо ги бе смазал. Стаята тънеше в непрогледна тъмнина и Ким потърси пипнешком електрическия ключ. Секунда по-късно замижа от ярката светлина. „Крушката сигурно е най-малко 100 вата“ — помисли си.
Затвори вратата и се огледа. Толкова отдавна не бе влизала тук, но нищо не се беше променило. Дървеният под блестеше като нов. Тъмносиният килим си стоеше до леглото. Това бе стаята на Трент от ученическите му години. Вивиан Фарис беше оставила всичките му вещи тук — футболни обувки, бейзболна шапка, плакати на рок групи.
Ким разгледа снимките на любимите му състави по стената. Леля й бе постъпила правилно, тези вещи бяха част от стаята. Трент бе живял и се бе чувствал щастлив в тази стая и тя трябваше вечно да си остане такава.
Малкият й куфар беше на леглото. Ким го отвори, извади гребена си, бельо и една рокля. Обърна се към гардероба, за да я закачи, и замръзна.
На горната лавица имаше убита катеричка. Кафявата й козина беше покрита със засъхнали петна кръв. Лапичките й бяха неестествено изкривени, а между тях бе затъкнато букетче горски цветя.
Ким понечи да изпищи, но от гърлото й не излезе нито звук. Дръпна се рязко от гардероба и чантата й с трясък падна на пода.
„Кой би могъл да направи това?!“ Опита се да откъсне очи от ужасната гледка, но не можеше. Изведнъж нещо друго привлече вниманието й. До бедното животинче, над огледалото, бе закачен лист хартия.
На листа беше напечатано:
Някой искаше тя да умре!
— О, Господи! — възкликна. — Та аз съм едва от вчера тук.
— Ким? — дочу гласа на братовчедка си. — Ким, какво става? Стори ми се, че нещо падна.
Деидре влезе в стаята, хвана я за ръката и почти насила я избута през вратата.
— Хайде, Кими, тръгвай! Да се махаме оттук. Бяха вече в коридора, когато Вивиан извика от спалнята: