— Какво има, Ди? Момичета, отговорете ми, какво се е случило?!
Деидре не можеше да й отговори. Съпротивителните й сили бяха стигнали до своите предели през тези няколко дни. Тя само стоеше опряна в стената, стискаше до болка ръце и сълзите течаха по бузите й.
— Господи! Той е бил тук. Идвал е тук, в нашата къща.
Ким не се чувстваше по-добре. Все пак съобщението бе адресирано до нея. Въпреки че не бе истерична като братовчедка си, не можеше да помръдне парализираното си от страх тяло.
В главата й нямаше нито една свързана мисъл. Инстинктът й за самосъхранение й повтаряше само: „Бягай, бягай!“
Но къде можеше да отиде? Къде щеше да бъде в безопасност!
Вивиан Фарис излезе от стаята си по нощница и халат. Сграбчи за раменете дъщеря си и я разтърси.
— Деидре, успокой се! Престани веднага!
Свикнала цял живот да се подчинява на този глас и особено на заповедния му тон, Деидре успя за момент да се овладее.
— Е, така е по-добре. Кажи ми какво толкова е станало? Ако Ким се притеснява в стаята на Трент, ще я преместим в другата спалня.
— Не… там, в гардероба. Той… той… О, мамо, убиецът е бил тук!
Тя почти извика последните думи, преди да избухне отново в сълзи.
Майка й, до този момент спокойна, изведнъж пребледня.
— Господи, какво говориш? Веднага отивай да позвъниш на шерифа!
— Добре, мамо, отивам…
Все още хълцайки, Деидре избърса с длан зачервените си очи и се отдалечи по коридора.
Ким побърза да затвори вратата на гостната. Просто не знаеше, дали старата жена щеше да понесе ужасната гледка.
— Не се тревожи, скъпа. Нямам никакво желание да влизам там. Кажи ми само как се чувстваш? — успокои я Вивиан.
— Аз… добре съм, лельо. Само… трябва да се махна оттук. И то сега, веднага! Той иска да ме убие!
— Боже Господи, не казвай това, Кими. Какво ще нрави този човек с нас?
Вивиан Фарис като че ли губеше вече самообладанието си. Ким осъзна, че леля й е много уязвима, и че трябваше да направи нещо. Трябваше да се отърси от животинския си страх и да мисли трезво.
— Успокой се, лельо. Да отидем долу в кухнята, ще светнем всички лампи и ще изчакаме шерифа да дойде.
„Като пристигне Гарет, ще мога веднага да си тръгна за Сиатъл. Колко се променят нещата! Сега очаквам помощта на човек, когото не понасям. Мъжът, когото най-малко искам да видя отново…“ — мина й през ума.
Вон разглеждаше задълбочено заключението на съдебния лекар, когато пейджърът му записука. Трябваше да бе нещо важно, щом го търсеха по това време. Веднага грабна телефона и набра номера на полицията.
— Здравей, Мелиса, аз съм, какво се е случило?
— Вон, току-що се обади Деидре Уорд. Тя е горе в къщата с майка си. Изглежда нещо ги е уплашило, не можа да ми обясни добре. Спомена за убита катеричка, а после занарежда: „Той е бил тук, той е бил тук.“
— Добре, Мелиса, кой е дежурен? Чейни?
— М-да… — Секретарката замълча за момент, явно, за да поеме малко никотин от проклетите си цигари. — Чейни вече трябва да е при тях. Помолих също доктор Харкоурт да тръгне. Изглежда, че всички в къщата имат нужда от успокоителни.
— Браво, Мел! Благодаря ти, че ми се обади. Ако има нещо ново, знаеш къде да ме намериш, нали?
— Да не би да тръгваш за къщата на госпожа Фарис?
Вон затвори апарата, без да й отговори. Понякога просто не понасяше странното чувство за хумор, което имаше Мелиса.
Почти цялото му бюро бе покрито с папки и листове хартия. Макар че щеше да ги прегледа отново, не биваше да ги остави така. Неканеният му гост сигурно отново се готвеше да го посети. Навлече набързо униформата си и взе подмишница по-важните материали по делото. После старателно превъртя два пъти ключа на входната врата.
Преди да се качи в кафявия си джип „Форд Бронко“, хвърли един поглед на задната седалка. Беше му станало навик да не се разделя с малката си черна чанта. В нея имаше всичко най-необходимо, когато посещаваше местопрестъпление. Вон обичаше тази чанта, защото сам бе купил и подредил всичко в нея — корда, рулетка, гумени ръкавици, мощен прожектор, пластмасови пликове за събиране на доказателства, лепило, и дори лекарства. Дребни и наглед незначителни неща, които понякога бяха безкрайно необходими.
Включи на скорост и потегли по пътя към дома на Вивиан. Семейство Фарис му бяха най-близките съседи, защото имението им се намираше на около половин миля от неговото. Едно приятно разстояние за ходене пеш, освен ако не бързаш.
След броени минути паркира пред огромната стара къща на Вивиан Фарис. Там вече имаше две коли — на доктор Харкоурт и на неговия заместник Рей Чейни.
Едва слязъл от джипа, към него се приближи докторът.