— Добър вечер, шериф Гарет.
— Добър вечер, доктор Харкоурт.
Бяха станали добри приятели, още от времето, когато Джим бе пристигнал в Лилоут Крийк, за да смени пенсионирания доктор Боуен. В началото, преди да се опознаят, имаха само професионални контакти и оттогава им бе останал като шега официалният маниер, по който се поздравяваха. Никога не нарушаваха този обичай.
— Шерифе, имаш ли представа, какво се е случило тук? И аз дойдох току-що.
— Да, знам, доколкото Мелиса успя да ми обясни.
Бяха наближили входната врата, когато Чейни излезе да ги посрещне.
— Добър вечер, господа. Докторе, трябва веднага да дойдете. Жените са изпаднали в шок. Успокойте ги, за да разберем какво точно се е случило.
— Разбира се, Рей, да вървим при тях.
Джим Харкоурт влезе пръв, следван по петите от Рей Чейни и Гарет.
Рей беше висок около метър и осемдесет и пет, с прошарена коса и меки сини очи. Неговите три деца бяха пораснали и последното бе напуснало градчето преди около шест години. Наближавайки петдесетте, Рей и съпругата му Бети най-сетне имаха време за себе си. Но неочаквано Бети се бе разболяла от рак преди две години. Бяха настъпили усложнения и тя бе починала след няколко месеца в болница. Чейни бе изживял мъчително тази загуба. Сега предпочиташе да прекарва колкото се може повече време на работа и никога не се отказваше от неприятните нощни дежурства.
Чу се сподавен женски плач от кухнята.
— Джим — обърна се Вон към доктора, — върви си свърши работата.
Харкоурт кимна с глава и се отдалечи.
— Рей, покажи ми какво ги е уплашило толкова.
— Горе е, шерифе, в гостната.
Тръгнаха по стълбите, водещи към втория етаж.
— Шерифе, това е работа на някое извратено копеле. Чувството му за хумор е отвратително.
— Да, Рей, сигурно е така.
Тъкмо минаваха покрай големия стенен часовник, когато той заби силно. Вон почти подскочи от изненада.
— Какво ти става? — изгледа го учудено Чейни.
— Нищо. Просто мразя тези часовници, прекалено са шумни.
Рей издаде неподражаем звук от гърлото си, който сигурно означаваше съгласие.
Влязоха в гостната, където лампата все още не бе загасена.
— Нищо не си пипал, нали?
— Абсолютно нищо. Говорих с младата жена, как й беше името… Ким. Каза, че била прочела бележката от разстояние, без да я пипа. Чантата й е паднала, ето там. — Рей посочи с ръка мястото. — Съобщението е явно за нея. Стаята не е използвана от никого. Явно типът, който е оставил тази гадост, е знаел, че момичето ще спи тук. А това е лесно да се предположи, щом куфарът й е бил на леглото.
— Добре, Рей. Отлично си се справил. Някакви идеи как е влязъл нашият човек, без да го забележат?
Чейни само сви рамене.
— Това е най-безпроблемното нещо, шерифе. През деня е имало постоянно хора, изказващи съболезнования. Няма да е пресилено, ако кажа, че целият град е минал през къщата. Той е бил един от тях.
Вон тръсна ядосано глава.
— По дяволите, този човек е хитър! Избрал е най-доброто време. Направо е безсмислено да търсим долу отпечатъци. Ще трябва да опитаме само в тази стая.
Млъкна за момент, докато размишляваше, откъде да започне. „Добре, че утре пристига специалният агент Стоун от ФБР. Имам нужда от помощ с това дело. Явно човекът, когото търсим, е професионалист.“
— Окей, Рей. Да се хващаме на работа. Снимай най-напред всичко. Опаковай после това нещастно животно и го изпрати в лабораторията. Провери навсякъде за отпечатъци. Дано този тип е допуснал някаква грешка. Аз през това време ще прегледам по-основно помещението.
— Какво имаш в предвид, шерифе?
— Честно казано, и аз точно не знам. Каквото и да е. Може би ще открия косми, трева, бучка пръст. Или някакъв предмет, който е бил разместен… само да е нещо, което ще ни отведе към следа.
— Окей, Вон, но не е ли по-добре да разпитаме първо жените долу, стана твърде късно?
— Май отново си прав. Хайде, опаковай животното и да заключим стаята. Утре сутринта заедно с агент Стоун ще направя по-подробен оглед. Като свършиш тук, разпитай Деидре и майка й, а аз ще поговоря с Кимбърли Танас.
Неслучайно Вон искаше да раздели жените и да ги разпита поотделно. От опит знаеше, че останат ли заедно, ще започнат да си противоречат. Макар че в този случай това нямаше голямо значение, тъй като Деидре бе само косвен свидетел, а и в стаята нищо не бе докосвано. Но можеше пък някоя от тях да е видяла нещо подозрително по-рано през деня. Имаше и друга причина, поради която искаше да говори насаме с Ким. В главата му се зараждаше идея. Може би не най-добрата, но все пак нещо. Ако убиецът искаше именно нея, можеха да я използват и да му устроят капан… „По дяволите!“ Отсега предчувстваше, че няма да успее да я убеди. „Имам ли някакъв шанс? Всичко, което мога да поискам от нея, е да остане още ден-два в Лилоут Крийк. В най-лошия случай — седмица. Дали Ким ще може да си вземе отпуск? И изобщо, къде работи тя?…“