Няколко минути след като постави инжекция на госпожа Фарис и даде успокоителни на Деидре, доктор Харкоурт си тръгна. Рей Чейни отведе майка и дъщеря в дневната, а Вон и Ким останаха сами в кухнята.
Двамата седнаха един срещу друг на масата и за момент настъпи мълчание.
Вон се вгледа в красивата жена пред себе си. Елегантната й фигура се натрапваше на сетивата му. „Господи, тя наистина е красива. Не, по-скоро е изключително красива. Какво става с мен?! Прекалено много се впечатлявам от нея. А изобщо не искам това!“
Големите й сини очи го гледаха меко и почти невинно. Леко отворените й пълни устни загатваха за чувственост.
— Е, Ким — отърси се Вон Гарет от мислите си, — както ми каза Рей, ти си открила онова „творение“ горе в гардероба?
— Да, така е.
Ким стискаше ръце над масата и кокалчетата им бяха побелели от напрежение. От време на време местеше нагоре-надолу венчалния си пръстен.
„По дяволите! Напълно бях забравил, че тя е омъжена.“
Това изобщо не влизаше в плана му. Нямаше нормален мъж, който да се съгласи съпругата му да бъде използвана като примамка на убиец. „Господи, какъв съм глупак! Все още мисля за госпожа Танас като за Кимбърли Клейтън — едно от най-привлекателните момичета от училищните ми години, за «малката принцеса», както всички я наричаха.“
— Ще те помоля да ми отговориш на няколко въпроса. А аз ще запиша всичко това в протокол. Първо, кажи ми трите си имена.
— Кимбърли Рей Танас.
Гласът й беше топъл и спокоен. Този глас накара Вон отново да си мисли за светлина от свещи и шумолене на сатенени чаршафи. Размърда се притеснен. Не можеше да мисли трезво, тази жена го разсейваше, а имаше толкова други проблеми.
— Добре, Ким, сега се отпусни и ми разкажи подробно, какво точно се случи. Ще можеш ли?
Тя кимна и хвърли бегъл поглед към часовника си. Наближаваше единадесет.
— Мисля, че беше около девет и половина. Деидре се канеше да си тръгва и отиде да се сбогува с майка си. Аз влязох в гостната, за да си разопаковам багажа.
Изглежда, че й бе трудно да остане седнала. Изправи се рязко и започна да крачи назад-напред, докато описваше инцидента.
Вон си водеше бележки, като й хвърляше по някой поглед. Макар че се опитваше да не го прави, все се улавяше, че изучава красивото й тяло. Сякаш вече не му напомняше толкова много за Дорийн. Избелелите дънки плътно обгръщаха стройните й бедра. Над тях носеше коралово червена блуза от някаква мека материя — вероятно коприна. Златисторусата й коса бе сплетена на плитка, като няколко кичура висяха свободно, придавайки екзотичност на лицето й.
Ким замълча за момент.
— Е, това е всичко. След това слязохме с леля в кухнята и чакахме, докато Деидре и Рей Чейни пристигнаха, братовчедката ми ми каза, че не иска да оставя майка си сама тази нощ и ще я вземе вкъщи. Изглежда, че всеки се опитва да се спаси по някакъв начин, шерифе.
Саркастичният й тон и погледът, който му хвърли, имаха за цел да го засегнат, но Вон реши да не започва отново словесна война с нея.
— Ти също ли ще нощуваш при Деидре?
— Не. В къщата й няма достатъчно стаи. Тръгвам за Сиатъл, още сега.
Вон я погледна изненадан. Тази жена притежаваше характер. След стреса от погребението и след случката тачи вечер, тя смяташе да си тръгне. До Сиатъл имаше около триста километра — повечето от които по тесен планински път и в почти непрогледна тъмнина.
— Мислиш ли, че да си тръгнеш сега е най-добрата идея? Какво ще си помисли съпругът ти?
Ким замръзна на мястото си.
— Съпругът ми е мъртъв, шериф Гарет. Убиха го преди две години…
Вон се оказа и зашеметен, и засрамен.
— Аз… не знаех… извинявай, ужасно съжалявам.
— Забрави го, няма значение!
В този момент Деидре отвори врата, но не влезе, а подаде само главата си.
— Кими, ние свършихме оттатък. Трябва да откарам мама вкъщи, преди да е припаднала в ръцете ми. Ще те помоля да оставиш храна на котката за един-два дена. И утре, като пристигнеш, ще ми се обадиш, нали?
— Разбира се, Ди. Върви и ти да си починеш. Благодаря ти за всичко.
— Чао, Ким. Довиждане, шерифе. Деидре се опита да се усмихне и изчезна.
Лицето на Кимбърли се отпусна. Досега се бе чувствала задължена да крие своите чувства, за да спести тревогите на леля си.
Вон я наблюдаваше, как масажира слепоочията си. Изглеждаше съсипана от умора.
— Ще свършваме ли и ние, шерифе?