— Хм… да.
Той затвори бележника и мушна молива в джоба на униформата си.
— Какво се случи?
— Как, какво се случи?
— Искам да кажа, как беше убит мъжът ти?
Устните й изтъняха, очите й се напълниха с болка.
— Ще ми дадеш ли една цигара? — Ким погледна пакета „Кемъл“, подаващ се от ризата му.
— Разбира се, само че са малко сухи. Купувам ги, а пуша много рядко.
— Ако си решил да ги откажеш, не трябва изобщо да ги носиш.
— Това е вярно, но понякога просто не издържам без цигара. Все още ли искаш?
Ким поклати глава.
— Не, по-добре да не пуша, отказах ги преди шест месеца. Тази вечер просто губя контрол на волята си. Значи държиш да узнаеш какво се случи с Кен?
— Е, да, освен ако нямаш нещо против.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Не, всичко е наред. Кен получил сигнал за семеен скандал. Пристигнал на адреса, позвънил на вратата. Мъжът излязъл и стрелял в него… просто ей — така.
— Съпругът ти е бил ченге?
Кимбърли кимна и приглади с длан избелелите си дънки, преди да се изправи.
— Имам нужда от кафе. Ще изпиеш ли с мен една чашка, шерифе?
Вон знаеше, че поканата й е отправена от любезност, и не от желание за неговата компания. Макар че не бе толкова груба с него, както при първата им среща, все още имаше ледени нотки в гласа й. На всяка цена трябваше да намери начин да я убеди да остане още няколко дни в Лилоут Крийк.
— Благодаря, с удоволствие. Защо не ме наричаш просто Вон? Това е малко градче. Никой тук не държи на формалностите. Животът щеше да загуби вкуса си, ако хората се държаха официално. А и ние, струва ми се, се познаваме от преди.
Ким сложи смляното кафе във филтъра на машината и посегна да напълни каната с вода.
— За съжаление, не можах веднага да те позная. Минаха седемнадесет години, а и в училище не си спомням да сме били приятели.
— Добре, добре, извинявай. Изглежда се поувлякох. По-добре ми казвай шериф Гарет, щом така ти харесва.
Учудена от бързото му отстъпление, тя се усмихна леко.
— Приемам предложението ти, Вон. Искаш ли захар или мляко?
— По малко от двете.
Кембърли постави две чаши на масата и се вгледа в него. Светлозелената риза подчертаваше приятния слънчев загар на лицето му. В тесните светлокафяви панталони се открояваха мускулестите му бедра. Но това, което й направи най-силно впечатление бе, че като цяло униформата сякаш бе отлята по него. Дори и пистолетът, който висеше на колана му, сякаш че винаги бе бил там. На някои хора не им подхождаше униформата, а Гарет все едно се бе родил с нея.
Едва отворила вратата на хладилника, за да извади млякото, Ким се стресна от силно мяукане. В кухнята нахлу Черъти, вирнала голямата си пухкава опашка като знаме. С още едно гръмогласно измяукване оповести, че е гладна.
— Тази котка има сигурно радар — каза Вон.
Гласът му бе мек и басов. На Ким й се стори много приятен, въпреки че предпочиташе да е обратното.
— Определено е така — отвърна тя и се пресегна да отърси чинийка, в която да налее мляко за Черъти.
— Ъ-ъ, Ким, мислех си…
— Какво?
Очите на Вон се спряха върху персийската котка.
— Как смяташ, защо се казва Черъти1?
— Когато е била съвсем малко котенце, една сутрин протягала лапички за храна, все едно, че проси милостиня. Така името й е дошло от само себе си.
Вон кимаше с глава, все едно, че тази история много бе го заинтересувала.
— Сега, ако обичаш, кажи ми какво наистина искаше да ме питаш?
— Сигурна ли си, че искам да те питам?
— Напълно, не можеш да ме заблудиш.
— Виждаш ли, аз дори не знам с какво се занимаваш…
— С една моя приятелка имаме малък бутик за картини, бижута, сувенири и други такива неща, по които си падат туристите.
— Сега разбирам. Значи си нещо като шеф. Никой не ти казва „не закъснявай за работа“, или „сега не можеш да си вземеш отпуск“.
— В общи линии, така е.
„Защо ли ме гледа толкова втренчено“ — мислеше си Ким. Забеляза също, че когато му отговори, по лицето му се изписа някакво задоволство. „Какво ли си е наумил?“
Вон се изкашля и сведе очи към чашата си.
— Не знам как точно да ти го кажа… — отново се покашля той.
Ким почувства безпокойство. „Едва ли ще да е нещо приятно…“
— Ким… очевидно е, че този човек е концентрирал вниманието си върху теб. Това те поставя в една уникална позиция.
— Много весело. Да не искаш да кажеш, че той е… един много добър убиец, защото дава достатъчно време на жертвите си, за да се подготвят.
— Знаеш, че нямам това в предвид. Изчакай, искам да ти обясня всичко.
— Не, не искам да те слушам!
Ким почти изкрещя тези думи, защото вече не можеше да сдържа нервите си. Макар че ръцете й трепереха силно и вълната от гняв отново се връщаше, опита се да се овладее и заговори по-спокойно: