— Не, шерифе, не искам да чуя нито думичка от това, което искаш да ми кажеш. Някакъв маниак се готви да ме убие, а аз все още съм тук. Моля те, искам да си отидеш. След малко тръгвам, трябва да се приготвя.
Вон се изправи, приближи се и хвана ръцете й. Бяха леденостудени.
— Кими, успокой се. Исках да ти кажа само, че можеш да ми помогнеш да го хванем. Убиецът навярно разчита, че ти ще си тръгнеш. Може точно това да е целта на неговия план. Ако останеш още няколко дни, той ще се опита да се добере до теб, но ние вече ще бъдем подготвени… Не мога да те спра, ако си решила да си тръгваш, но там няма кой да те защити.
— По дяволите! Да не смяташ, че ще ме открие в Сиатъл?
— Вече го е направил един път. Спомняш ли си Кендис Смит, която прекарваше ваканциите си тук, преди баба й да почине?
Вон замълча, когато видя как това име преобрази Ким. Лицето й се изопна от напрежение, зениците й се разшириха. Сякаш знаеше, какво щеше да й съобщи.
— Кендис е била убита в Сиатъл. Станало е преди година, а почеркът е същият като при братовчед ти.
— О, Господи, това не може да е истина. Не може да се случва на мен!
Ким изтръгна ръцете си от неговите и притисна зачервените си очи.
— Ким, моля те, успокой се. Тук си в безопасност.
Трент и Кендис не са обърнали внимание на заплахите. Но този път няма да е така.
— Ти не разбираш какво искаш от мен!
Кошмарите от миналото отново се връщаха в съзнанието й. Страхът я сграбчи за сърцето като с клещи. Ужасът от убийството на баща й я връхлетя. Търсейки спасение и подкрепа, погледът й се спря върху сините очи на Вон Гарет.
— Аз… съжалявам, но не мога да го направя — изрече едва доловимо.
— Значи, ще избягаш. Ще оставиш един убиец виновен за смъртта на братовчед ти да се разхожда на свобода!
Тонът му бе безжалостен и обвинителен. Нямаше ни най-малко съчувствие към нея. Очите му святкаха студено и презрително. Стана от стола и обхвана с длани раменете й. Топлината им сякаш я изгаряше през тънката блуза.
„Какво става с мен? Защо съм толкова слаба и нерешителна? Ще мога ли да живея с мисълта, че съм помогнала с колебанието си на един убиец?“
— Моля те, Ким, трябва да размислиш. Имаме нужда от теб.
Спусна клепки и се опита да преглътна страха, зараждащ се отново в душата й. Вон беше прав. Поддаваше се на ужаса, без да мисли. Опитваше се да избяга, но не искаше да си го признае.
— Добре… — прошепна. — Оставам. Ще бъда тук, докато го откриеш.
Отвори очи, за да срещне погледа на Гарет.
— Оставам — повтори по-решително.
IV
Вон бе успял да види зараждащата се паника в зениците й, преди да успее да я прикрие. Бе изненадан. Мислеше, че познава добре характера й, но това, което се случи тази вечер, бе наистина необикновено. Добре, че не трябваше да говори примерно с Деидре. На една танцова забава тя бе изпаднала в истерия, само защото някаква мишка беше побягнала по дансинга. Ким се оказа много по-твърда. Нямаше да бъде лошо, да поразпита градските клюкарки за нея. Тя определено вече не беше момичето от съседния клас в училище.
Ким продължаваше да го гледа с меките си сини очи. Изведнъж една реалност го разтърси като електрически ток. Бариерата на венчалната халка, която го възпираше до този момент, вече не съществуваше. Вдигна глава, за да срещне погледа й. „Господи, каква жена!“ В него се надигаше желанието да я притисне в обятията си, да покрие пълните й чувствени устни с целувки. Вместо това, реши се само да стисне малко по-силно раменете й.
— Браво, ти си смело момиче! Не се притеснявай, няма да му позволя даже да се доближи до теб.
Ким кимна в отговор, но изражението на лицето й оставаше все така напрегнато.
— Е, добре. Отивам да говоря с Рей. Той ще остане отвън през цялата нощ. Ще ти осигуря денонощна охрана. Ако искаш някой да дойде при теб за през нощта, можеш да му се обадиш.
— Не, няма такъв човек. Но дори и да имаше, не бих искала да рискувам и неговия живот.
Гарет погледна още един път измъченото й лице. Явно бе, че имаше силно развито чувство за отговорност.
— Аз ще тръгвам. Мога да те уверя, че дори убиецът да се върне — нещо, което не вярвам, — ти ще бъдеш в безопасност. Опитай се да поспиш малко, вече минава полунощ.
— Добре, благодаря ти за всичко. Ще се видим утре. Ким започваше да се успокоява. Обърна се и си наля още кафе.
Макар че Вон бе приключил разговора си с нея и нямаше какво повече да прави тук, не му се прибираше.
Ким отпиваше от чашата си, без да му обръща внимание. Едва ли щеше да спи тази нощ. Но това пък какво го засягаше.