— Лека нощ. Ще поговоря с Чейни и се прибирам.
Вон се мяташе в съня си. Призрачно бяла фигура стоеше в черния правоъгълник на прозореца. Опитваше се да сграбчи, да задържи тази картина в съзнанието си. Но странното същество се стопяваше и изчезваше през пръстите му. Това го ужасяваше. Сякаш сърцето щеше да изхвръкне от гърдите му. Изкрещя. Собственият му дрезгав вик го събуди. Изправи се и седна в края на леглото. Бавно и постепенно кошмарът му си отиваше. Облекчено си пое дъх. Пулсът му се нормализираше. Прекара ръка през косата си и изруга на глас.
През последните десет години мислеше, че се е освободил от кошмарите и сомнамбулизма. Защо всичко се връщаше отново? Сякаш нямаше предостатъчно проблеми през деня. Кошмарът, който го беше връхлетял сега, бе може би най-отвратителният — не само по своето съдържание, но и по начина, по който го бе накарал да се чувства отвратително. Празен, ненужен и сам. Напълно сам. Никога не бе могъл да си обясни причината за силния страх и мъката по нещо, което е загубил. Затвори очи и се опита да се концентрира, да събере отделните късчета от съня, който смътно си спомняше. Не се получи.
Отвори клепачи — пред погледа му слънцето бавно се показваше и къпеше в светлина огромните борове. Обожаваше тази къща, въпреки всичко. Въпреки болката и ужаса, че е по-различен от другите, че е съвсем сам. Обичаше планината и суровата й красота.
Може би затова, само той от четирите осиновени деца на Ана Ървинг се бе завърнал в Лилоут Крийк. Тук бе прекарал детството си и тук се чувстваше у дома.
Бе напуснал градчето на осемнадесет години, мечтаейки както всички свои съученици да опита сладостта на свободата. Когато тръгваше, знаеше какво точно иска да постигне. Само че това изискваше малко повече време.
След като завърши Полицейската академия, остана да работи още около година в Сиатъл. Но не беше щастлив. Въпреки че работата му бе по сърце, шумът и хаосът на големия град не му допаднаха. Упорито търсеше назначение в някой по-малък полицейски участък. След няколко месеца бе стигнал дори на кръстопът, дали да не изостави полицията и да се заеме с дърводелство в някое планинско градче. Най-накрая успя да се махне от Сиатъл, защото се бе освободило място в Челън. Но Лилоут Крийк го привличаше като магнит. Принуди се да напусне работата, която харесваше, да изостави новите си приятели, само за да се върне в родния град. Година по-късно на местните избори се бе кандидатирал и бе спечелил мястото за шериф.
Изправи се, разкърши мускулестото си тяло и отвори прозореца на спалнята. Планината го поздрави със сутрешната си симфония от звуци. Скитащи ветрове въздишаха по върховете на боровете, птичките шумно се надпяваха. Близкият водопад с грохот показваше могъществото си на надвисналите скали. Пое си дълбоко дъх. Свежият въздух го опияняваше и събуждаше сетивата му. Но въпреки завладяващата красота на лятната утрин, не можеше дълго да отблъсква мислите си. Трябваше да тръгва, предстоеше му тежък ден.
След няколко минути излезе от банята и нахлузи чифт избелели дънки и лека синя риза на райета. Днес изобщо не смяташе да носи униформа. Обърна се и хвърли поглед на часовника — наближаваше шест. Беше спал малко повече от пет часа, но едва ли щеше да може да заспи отново. Прекалено много проблеми го занимаваха. Сложи кобура с 9-милиметровия „Смит и Уесън“ под мишницата си и бе готов да тръгва. Мислеше първо да мине през кафенето на Ерма, за да закуси и главно, за да научи последните градски клюки. Правеше това поне два пъти в седмицата. Лилоут Крийк нямаше собствен вестник и новините се обменяха от уста на уста. Кафенето се намираше в съседство с хотел „Феървю“ и точно срещу бар „Ти Джей“. Всички те бяха собственост на Ерма и Том Милс. В началото съществуваше само барът. Но Ерма не понасяше алкохола и особено пияниците. В първите дни след откриването му тя помагаше на съпруга си, но от време на време със сърдит глас напомняше на някой попрекалил мъжага, че трябва да се разкара. В интерес на бизнеса, а и да запази брака си, Том бе построил малко кафене, където Ерма започна да работи самостоятелно. Оттогава Том престана да ходи в нейното кафене, а тя в отсрещния бар. Споразумението им не бе нарушавано повече от двадесет години.
Вон паркира джипа си и забеляза двамата братя Барлоу, които стояха облегнати на вратата на заведението.
— Добро утро, момчета! Защо сте станали толкова рано? Знам, че не сте от ранобудниците.
Фил се ухили.
— Ъ-ъ, прав си, шерифе, че е рано, даже много рано. Само че не позна, че сме станали, защото… тази нощ не сме лягали.