Бил също се закиска и сръга брат си в ребрата. Затова ги обичаха всички. Чувството им за хумор винаги бе на ниво.
Дори от няколко метра се усещаше силната миризма на евтина бира, която се носеше от тях.
— Аз си мислех, че се отпускате само през уикенда, а снощи беше четвъртък.
— Решихме да загреем от по-рано тази седмица, шерифе. И без това няма много работа — отвърна Бил, без да сваля глуповатата усмивка от лицето си.
Братята Барлоу работеха в местната пътна служба. Освен да помагат на закъсали автомобили, те поправяха тротоари, закърпваха дупки по пътя, а през зимата почистваха снега и посипваха с пясък заледените места. Вършеха всичко много съвестно и разбира се, изкарваха добри пари. Но тяхната слабост бе пиенето. Вон не си спомняше събота и неделя, през които да ги е срещнал трезви. Хвърли един поглед на мръсните им и одърпани работни дрехи. Явно не се бяха прибирали вкъщи, защото живееха на около десет мили извън града.
— В хотела ли спахте, момчета?
— Ъ-ъ. Пак не позна, шерифе. Как ще дадем пари, колкото за двайсетина бири, само за да спим в някакъв си хотел. Ей там… спахме.
Бил посочи с пръст каросерията на техния камион.
— Е, явно сте прекарали добре. Сега към къщи ли тръгвате?
Фил се ухили и забоде срамежливо очи към върховете на обувките си. Приличаше повече на петгодишно палаво дете, отколкото на тридесетгодишен мъж.
— Ами… ние, такова… решихме да не харчим пари за бензин. И без това жена ми ще мърмори, викам си по-добре да изчакаме Том, докато отвори, за да можем малко да се пооправим. Нали знаеш?
Вон поклати неодобрително глава.
— Не мога да ви разбера. Този алкохол ще ви погуби.
— Ами, няма страшно. Хапваме малко повече след това и всичко е наред.
— Хайде, оставете този бар. Да отидем при Ерма, ще ви черпя по една закуска.
Идеята му бе, че ако ги убедеше да закусят, после би могъл да ги отпрати вкъщи, преди да са започнали петъчния си алкохолен маратон.
— О, благодарим ти, шерифе, но не сме гладни. После ще закусим, нали знаеш, че не ядем без аперитив.
— Е, добре, оставям ви, само внимавайте довечера да не ви спипам, че карате пияни.
Очите на Фил Барлоу се ококориха.
— Ей, няма такова нещо. Взехме си поука от последния път. Нали, Бил? Честна дума, вече не караме пияни.
— Добре, дано да е така, момчета — кимна Вон, макар че трудно можеше да им се вярва. — Довиждане и не прекалявайте днес — напомни им, преди да влезе в кафенето.
Повечето от хората, които идваха тук всяка сутрин, вече бяха заели обичайните си места. Джон Уинслоу, местният водопроводчик, седеше на любимия си стол до бара и флиртуваше със закръглената сервитьорка Флорънс Потър. Въпреки обемистите си форми Флорънс бе една от красивите жени в градчето. Тя обичаше компанията на различни мъже и все още бе неомъжена, а вече наближаваше четиридесетте. Естествено, имаше голям брой мъже, които й бяха благодарни за това, че не бързаше да се омъжва.
— Добро утро, шерифе! — Ерма бе подала глава от прозорчето на кухнята.
— Добро утро, Ерма. Ти ли готвиш тази сутрин?
— Разбира се. Какво ще искаш, обичайното ли?
— Ако нямаш нищо против.
— Дай ми само пет минути.
Тя се обърна и изчезна във вътрешността на кухнята.
Вон си избра маса близо до прозореца, за да може да следи сутрешния живот на града. Отпусна се в удобния стол и изпъна крака. Обичаше това място. Харесваше му интериорът и атмосферата. Все едно си беше вкъщи. Изглежда всички, които идваха тук, чувстваха същото. Сигурно бе заради Ерма — винаги добродушна, усмихната и грижовна. Но най-важното, беше дяволски добър готвач.
Устата на Вон вече се пълнеше със слюнка, като си помисли за нейните палачинки, покрити с кленов сироп и сметана.
— Кафе, шерифе? — наруши Флорънс потока на мислите му.
— Да, благодаря — усмихна й се той и се пресегна за мляко и захар.
— Добро утро, шерифе!
— Добро утро, Стив, ще седнеш ли при мен?
— Ако нямаш нищо против.
Стив Райли беше един от най-влиятелните мъже в Лилоут Крийк. И може би от най-заетите, защото едновременно бе кмет, директор на местното училище и ако се наложеше, даваше съвети като частен адвокат. Беше се родил и израсъл тук, но преди не бе обръщал внимание на Вон, а и беше с шест години по-голям от него. Едва след като Гарет бе спечелил изборите за шериф, между тях се бе създала близост.
Флорънс отново се появи с каничката и напълни чашата на Стив.
— Какво ще желаете тази сутрин, господин Райли?
— Бисквитите пресни ли са?
— Да, сър, печени са преди няколко часа.
Тя остави кафето на масата и измъкна бележник и молив.
— Добре, искам бисквити, ягодов мармалад и две бъркани яйца. Нали мармаладът е от този на Сали Унслоу?