— Да, господин кмете, от същия е. Закуската ви ще е готова след пет минути.
Когато сервитьорката се отдалечи, Стив впи очи в Гарет.
— Нещо ново?
Нямаше нужда да го пита за какво става дума.
— Да, но нищо добро. Избрал си е нова жертва.
— Мили Боже! Кого?
— Ким Танас. Казваше се Кимбърли Клейтън, преди да се омъжи.
— О, спомням си я. Горкото дете, сякаш си няма достатъчно проблеми.
— Какво имаш в предвид? — изтръпна Вон.
Големите сини очи на Стив проблеснаха недоверчиво.
— Не мога да повярвам, че не знаеш. Целият град говореше за това. — Той приглади вече започналата си да оплешивява коса. — Е, да. Ти тогава си бил момче и това едва ли е било най-важното за теб.
— Кажи ми най-после, Стив, стига си го извъртал.
— Нали знаеш, че бащата на Ким умря?
— Да, знам. Месец по-късно тя се премести с майка си в Сиатъл.
— А помниш ли как умря старият Клейтън?
Вон потрепери.
— Господи, никога не бих могъл да забравя.
Не спомена, че тя му беше напомнила за това преди два дни.
— Нали официално беше първото убийство в този град. Но това се случи преди… мисля, седемнадесет години. Знам, че е трудно да загубиш някого, когото си обичал, но все пак мъката не може да продължи вечно.
— Разбира се, ако няма нещо друго…
Гарет гледаше разсеяно навън през прозореца и се опитваше да си припомни някои подробности около това убийство.
От кухнята се зададе Флорънс с неговите палачинки, закуската на Стив и нова каничка кафе. Той се отпусна назад и я изчака да сервира, преди да подхване разговора отново.
— Какво искаше да кажеш?
Райли не му отговори веднага, защото вече бе зает с мармалада и бисквитите.
— Ким и баща й са били заедно в магазина през онази нощ. Какво е правила там, не знам, но тя е видяла всичко с очите си. Горкото дете беше като онемяло след това. Не можа да разкаже нищо.
Райли млъкна и се зае отново със закуската.
— Хм… чух даже, че била ходила на хипнотични сеанси.
— Никакъв резултат, нали?
Стив поклати глава и преглътна.
— Изглежда, никога няма да разберем, какво точно се е случило. Но най-лошото е, че Ким се самообвинява, все едно, че тя е причината за смъртта на Джак Клейтън.
Вон, който в този момент режеше палачинката си, замръзна, като чу това. „Господи, държах се толкова грубо с нея, за да я принудя да остане в Лилоут Крийк. Но тя пък още първия ден най-безцеремонно хвърли цялата вина за убийството на Трент върху полицейския участък. Може би, ако знаех тези подробности, щях да бъда малко по-тактичен…“
Райли с удоволствие продължаваше да дъвче пресните бисквити. Вон също се съсредоточи върху храната, като от време на време хвърляше по някой поглед към новопристигналите клиенти.
Наблизо седяха старците Хариър и Еймс. Те бяха почти част от заведението, защото седяха на тази маса всеки ден още от откриването му. Чуваше ги как отново се оплакват от жените си. Въпреки че всеки имаше по три деца, сякаш се бяха оженили единствено, за да може после да се окайват.
Стив и Вон завършиха закуската си и обсъдиха някои от новите градски клюки. Повечето не засягаха Вон, но имаше няколко, на които трябваше да отдели време. И преди бе чувал, че Тейлър Добс всеки ден биел децата и младата си жена. Сара изглежда нямаше смелост да подаде оплакване, защото бе наплашена, а и той обвиняваше нея за всички проблеми. Скитър Бърнс също щеше да му създава неприятности, защото със затоплянето на времето той отново беше влязъл в действие. Макар че Вон много пъти го бе предупреждавал, щом се стъмнеше, той тръгваше по чуждите дворове с надеждата да зърне някоя разсъблечена жена или пък любовна сцена. Изглежда Бърнс ще се окаже непоправим. Отбеляза си, че в най-скоро време трябва отново да се срещне с него.
Наближаваше осем часа, когато паркира джипа си пред полицейския участък на „Джаксън авеню“. В двуетажната сграда се помещаваше и районният съд.
Когато влезе, Мелиса с обичайната си предвидливост мече сипваше вода в кафе машината. Мелиса Адамс беше висока брюнетка, с големи кафяви очи и приятен слънчев загар. Тя бе много привлекателна, но и омъжена. Дори обаче и да не беше семейна, Вон се съмняваше, че могат да бъдат нещо повече от приятели. Мелиса държеше повече на веселата част от живота, докато той приемаше всичко насериозно и отговорно.
Спря се изненадан.
— Не те очаквах тук толкова рано, нали снощи си работила до късно?
— Ами, ходих да пазарувам. Купих някои неща за офиса и когато минах да ги оставя, Ди ми се обади по телефона.
— Ди? Приятелки сте с Деидре Уорд?
— Не. Приятелки сме с Деидре Фарис.